Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Голяма част от подземните помещения бяха заети от продукцията на имението. Много от тях бяха посветени на винарството: пълни с бутилиращи машини и ферментационни бъчви, или с безброй по-малки бъчви от френски дъб. Други бяха отделени за узряване на глиганските шунки, дълбоки, хладни помещения, от чиито тавани висяха безброй глигански шунки, все още с грубата си козина. В трети пък се съхраняваше зехтин. Но там, далеч под оригиналната твърдина на замъка – вече нямаше такива големи и добре проветрявани пространства. Тесни входове, изсечени дълбоко във варовиковата скала, с вити каменни стълби водеха надолу към стари кладенци и помещения, неизползвани половин хилядолетие.

Фоско слизаше по една от тези стълби. Въздухът бе хладен, стените – лъскави от влагата. Графът забави още повече хода си, ръчно издълбаните стъпала бяха хлъзгави и ако паднеше там, нямаше кой да чуе виковете му.

Стълбата свършваше пред лабиринт от тесни ниши, облицовани със старинни тухли. Всяка от тях съдържаше скелет – на някои отдавна починали членове на рода, или, най-вероятно, ако се съди по бройката им, на убити врагове във водени преди хилядолетие войни. Тук въздухът бе лош и светлината на факела затрептя.

Колкото по-дълбоко навлизаше в лабиринта, толкова по-неравни ставаха старинните стени. На няколко места заобиколи купчини от срутили се от стената тухли. Скелетите бяха в изобилие, сякаш захвърлени и изоставени тук, костите им бяха разръфани и разпилени от плъховете.

Най-накрая стигна до задънена улица. Тъмнината тук бе толкова гъста, тъй пълна, че и факелът на Фоско не можеше да я разпръсне. Пристъпи напред и размаха факела към поредната ниша пред себе си.

Трепкащият пламък освети силуета на агент Пендъргаст с увиснала на гърдите му глава. Лицето му бе издраскано и кървеше на десетки места. Обикновено безупречният му черен костюм бе мръсен и превърнат в дрипи, сакото му лежеше на купчинка в краката му. Ръчно изработените му английски обувки бяха покрити с гъста тосканска кал. Изглеждаше в безсъзнание и щеше да се свлече на земята пред Фоско, ако не беше тежката верига, която опасваше здраво гърдите му. Тя бе прикрепена към желязна скоба, забита в каменната стена и заключена с катинар към, друга скоба от другата страна на Пендъргаст. Ръцете му висяха отстрани, завързани с вериги, приковани към задната стена на нишата.

Първото посягане с факела напред бе предпазливо Фоско знаеше, че не бива да подценява противника си дори сега. Ала Пендъргаст бе определено обездвижен безпомощен. Набрал кураж, графът протегна отново факела напред.

Когато светлината мина пред лицето му, Пендъргаст помръдна. Очите му се отвориха.

Фоско веднага отстъпи назад.

— Агент Пендъргаст? – рече напевно – Алойзиъс? Буден ли сте?

Пендъргаст не отвърна, но очите му останаха отворени. Помръдна леко крайниците си, сви мускулите на окованите си ръце

— Моля ви да ми простите, но се боя, че това оковаване е необходимо. Както скоро сам ще разберете.

След като отново не получи отговор, графът продължи.

— Несъмнено се чувствате слаб, едва можете да помръднете. И сигурно изпипате известна амнезия. Фенобарбиталът има такова въздействие, но това бе най-лесният начин да ви върна в замъка без излишни усилия. Затова ми позволете да опресня паметта ви. Вие и добрият сержант Д’Агоста се уморихте от моето гостоприемство и поискахте да си тръгнете. Аз, разбира се, имах възражения. Последва неприятен сблъсък, в който загина моят обичан Пинкетс. Вие бяхте депозирали едни книжа, които аз трябваше да получа обратно. Тогава направихте опит за бягство. Боя се, че сержант Д’Агоста е успял да избяга. Но по-важното е, че вие се върнахте, драги мой Пендъргаст: върнахте се на безопасно място в утробата на замъка Фоско! И аз настоявам да останете тук, като мой гост. Не, наистина – не искам да чувам никакви възражения.

Фоско постави внимателно факела в желязна стойка на стената.

— Моля за извинение за неудобното помещение. Но тези старинни стаи не са лишени от естественото си очарование. Сигурно ще забележите белите паяжини, който се спускат по стените на пещерата. Това е селитра, драги мой Пендъргаст – и вие най-добре от всички ще оцените литературна алюзия. И по този начин ще разберете онова, което предстои.

И за да подчертае думите си, графът мушна ръка под жилетката си и бавно извади мистрия.

Като я видя, в безизразните от наркотика очи на Пендъргаст проблесна пламъче.