Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Бък я слушаше и не можеше да повярва на ушите си.

— А какво ще стане с мен? – успя най-сетне да каже.

— Както вече ви казах, ще ви транспортираме обратно в Оклахома, където един офицер по условните присъди много желае да поговори с вас. На нас не сте ни нужен. Тамошната полиция има предимство и ви търси. Добър край за всички ни.

Тя се усмихна и постави длан върху вратата на колата.

— Господин Бък? Добре ли сте?

Той не отговори. Изобщо не беше добре. Не това трябваше да се случи. Това бе номер, подъл номер.

Жената се наведе още малко напред.

— Господин Бък? Ако не възразявате, искам да ви кажа нещо лично.

Той се вторачи в нея.

— Първо, има само един Христос и вие не сте Той. Второ, аз съм християнка и се опитвам да бъда добра християнка, макар че може би невинаги успявам. Вие нямахте никакво право да застанете там, където аз бях оставена на милостта на тълпата, да ме сочите с пръст и да произнасяте присъда. Трябва да прегледате отново онзи пасаж от Евангелието на Матея: „Не съдете, за да не бъдете съдени… Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око“.

Тя замлъкна за миг и продължи:

— Винаги съм харесвала най-много превода на крал Джеймс. А сега ме чуйте. Отсега нататък се погрижете за себе си – да бъдете добър гражданин, да избягвате неприятностите и да спазвате закона.

— Но, вие не разбирате… То ще се случи. Предупреждавам ви, то идва.

Бък едва успяваше да произнесе думите.

— Ако предстои Второ пришествие, в никакъв случай няма да ви го съобщят предварително – в това съм сигурна.

След тези думи тя се усмихна, потупа с ръка вратата на колата и рече:

— Всичко хубаво, господин Бък. И се пазете.

В елегантно обзаведената трапезария в главната сграда на замъка Фоско графът чакаше търпеливо да сервират вечерята му. Стените на вилата от петнайсети век бяха изключително дебели и вътре не се чуваше никакъв шум, освен слабото механично бръмчене на Буцефал, кацнал на Т-образна стойка – кълвеше с изкуствената си човка изкуствена ядка. Величествените прозорци на стаята гледаха към импозантен пейзаж: хълмовете на Кианти, дълбоката долина на Греве. Ала Фоско бе доволен да си седи в тежкото дъбово кресло начело на масата и да си припомня – с възхитително спокойствие – случилото се през деня.

От унеса му го извади тътрене на крака в коридора. Миг по-късно се появи готвачката му Асунта, понесла голям поднос. Постави го в края на масата и поднесе ястията едно по едно: прости maltagliati ai porcini, бича опашка във винен сос, печени на скара fegato, contorni [56] Maltagliati… (ит.) – макарони със свинско; fegato – черен дроб (ит.); contorni – гарнитура (ит.). – Б.пр. от копър, задушен със зехтин. Готвачката му бе майсторка на простите, домашни ястия, които Фоско предпочиташе, когато бе в провинцията. Наистина на Асунта й липсваше лустрото и изискаността на Пинкетс, но уви, това не можеше да бъде поправено.

Благодари й, наля си чаша от изключителното местно Кианти класико, докато готвачката излизаше от трапезарията. След това с наслада се зае с вечерята си. И макар да бе много гладен, яде бавно, наслаждавайки се на всяка хапка, на всяка глътка вино.

Когато най-сетне приключи, звънна с малкото сребърно звънче Асунта се появи отново.

— Благодаря ти – рече той и избърса ъгълчетата на устните си с огромна ленена салфетка.

Асунта направи малко несръчен реверанс.

Графът се изправи:

— След като прибереш, мажеш да вземеш няколко дни почивка.

Готвачката го погледна въпросително, без да вдига глава.

— Per favore, signora* От месеци не сте посещавали сина си в Понтремоли.

Реверансът стана още по-дълбок.

— Mille grazie.*

— Prego. Buona sera *.

След като готвачката отпътуваше, в замъка нямаше да има друга прислуга. Хората му си бяха свършили работата и си бяха отишли. Дори егерите бяха пуснати за няколко дни. Само Джузепе, старият кучкар, бе останал в имението – без него не можеше да мине.

Не че Фоско нямаше доверие на своите хора: всички те бяха свързани отдавна с рода му, някои чак отпреди осемстотин години и лоялността им бе извън всякакво съмнение. Той просто искаше необезпокояван да приключи с тази работа.

Бавно и решително закрачи през огромните стаи из замъка салонът, залата с портретите, залата с рицарските оръжия. Разходката му го връщаше назад във времето: първо към старите, от тринайсети век пристройки, после към още по-стари помещения на замъка, построен половин хилядолетие по-рано като крепост на лонгабардите. Тук нямаше прекарано електричество, нямаше никакви съвременни подобрения, като канализация или парно отопление. Лабиринтът от малки стаи без прозорци ставаше по-тъмен и по-нисък и Фоско спря, за да вземе факел от стенния свещник и да го запали. Пристъпи към старинния тезгях и взе още нещо, което пъхна под жилетката си. След това пое по един напречен коридор и се заспуска надолу – към подземните тунели, издълбани в скалата.