Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Е, тогава какво ще правим?

— Няма да се държим като глиганите. Вместо да бягаме от кучетата ще поемем права към тях.

Обърна се и затича надолу по склона, под ъгъл спрямо наклона, следвайки извивките на местността. Лаят на кучетата се чуваше по-наблизо, отекваше в хълмовете така, сякаш животните приближаваха отвсякъде.

Стръмният планински склон бе на около четвърт миля от тях. Ако мажеха да го изкачат, помисли си Д’Агоста докато се придвижваха препъвайки се, щяха да изпреварят кучетата и да се спуснат отново надолу. Но гората ставаше все по-гъста, стръмнината все по-голяма и това ги забавяше. Изведнъж се озова пред ръба на малко, но много стръмно дефиле, в дъното му около острите камъни шумеше поток. Отсрещната страна, може би на шест-седем метра разстояние бе влажна, обрасла с мъх скала.

Беше невъзможно.

Пендъргаст се обърна назад. Кучетата вече бяха съвсем близо. Д’Агоста чувате дори чупенето на съчки, на храсти и ругатните на водачите.

— Не можем да прекосим това дефиле – каза Пендъргаст – Остава ни само една възможност. Трябва да се изкачим и да се опитаме да пробием фронта на ловците.

Пендъргаст извади пистолета, които бе взел от убития мъж и провери пълнителя му.

— Останали са три патрона – рече той. – Да вървим. Продължиха да се изкачват. На Д’Агоста му се струваше невероятно, че още се движат, но адреналинът – и ужасяващия лай на ловните кучета – ги тласкаше напред.

След няколко минути гарата пооредя и стана по-светла. Залегнаха и запълзяха бавно напред. Над тях гората свършваше и започваха ливади, оградени с нисък храсталак. Д’Агоста ахна изумен. Храстите бяха непроходими, ливадите – голи и открити, тук-там се виждаха китки дървета. Възвишението продължаваше още четвърт миля, пътят им минаваше между два скалисти хребета към напълно гол връх. Този пейзаж приличаше твърде много на стрелбище.

Пендъргаст оглежда върха поне минута, въпреки бързо приближаващите кучета. След това поклати глава.

— Няма да стане, Винсънт. Да вървим нагоре е чисто самоубийство. Там сигурно има твърде много мъже и всички те са ловували глигани в този долина през целия си живот. Никога няма да пробием.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, сигурен ли си, че са там, горе?

Пендъргаст кимна, погледна отново хребета.

— Виждам поне половин дузина мъже там. Невъзможно е да се каже колко още са скрити зад камъните. – Замълча, сякаш се замисли. След това заговори бързо, едва ли не сам на себе си: – Пътят ни е отрязан от двете страни и отгоре. А е невъзможно да пробием линията на кучетата.

— Сигурен ли си?

— Дори стокилограмов глиган, препускаш с трийсет мили в час, не би могъл да мине покрай онези кучета. Веднага щом глиганът се озове пред тях, те се събират и…

Той замлъкна. След това погледна Д’Агоста, очите му блестяха.

— Това е, Винсент. Има начин. Чуй ме внимателно. Аз ще се насоча право надолу. Когато се озова пред кучетата, лаят им ще събере и останалите. А ти в това време ще се придвижиш на около двеста метра странично, колкото можеш по-бързо. След това се спускаш бавно надолу. Бавно. Когато чуеш да залаят – а този лай не мажеш да го сбъркаш с нищо друго – ще знаеш, че съм застанал пред линията им. Те ще се съберат и точно тогава ще можеш да преминеш. Само тогава, чуваш ли? А след това се насочи направо към пътя за Греве.

— А ти?

Пендъргаст вдигна пистолета.

— С три патрона? Никога няма да успееш.

— Нямаме друг избор.

— Къде ще се срещнем? На пътя за Греве ли?

Пендъргаст поклати глава.

— Не ме чакай. Намери полковника и се върнете тук с достатъчно сили, колкото е възможно по-скоро. С достатъчно сили. Разбра ли? Вземи микровълновото оръжие – ще трябва да го убедиш.

— Но… – понечи да каже нещо Д’Агоста, ала замлъкна. Едва сега – чак сега – му станаха ясни последиците от намеренията на Пендъргаст. – Не, майната му! Ще вървим двамата.

Лаят се чуваше вече съвсем наблизо.

— Само един от нас може да премине. Няма друг начин. Хайде, върви!

— Не Няма начин… Няма да те оставя на кучетата…

— По дяволите, Винсънт, трябва да го направиш!

И без повече приказки Пендъргаст се обърна и хукна надолу

— Не! – изкрещя Д’Агоста – Не-е-е-е!

Ала вече бе късно.

Беше като парализиран. Не можеше да помръдне от мястото си. Стройната фигура на Пендъргаст котешки подскачаше надолу по хълма, след което изчезна в гарата. Нямаше какво друго да прави, освен да следва плана. Почти машинално Д’Агоста се запрепъва напряко на хълма, докато не измина около триста метра. Обърна се и се приготви да се спусне. Изведнъж се закова на място. Отпред, в гъстата гора под издадена напред скала стоеше една самотна фигура. От всяка друга гледна точка мъжът би бил невидим под козирката. Стоеше съвсем неподвижен и гледаше към Д’Агоста.