Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Нов откос потвърди опасенията му: беше прикован към мястото си.

— Пендъргаст!

Отговор не последва.

Проехтяха нови изстрели, откъртени камъчета го ужилиха по лицето. Премести единия си крак, потърси опора.

Нов откос и той усети как един от куршумите прониза обувката му. Издърпа крака си обратно. Вече хипервентилираше, едва си поемаше дъх, залепнал за крехкото си прикритие. Никога досега в живота си не се бе чувствал толкова ужасен.

Нови изстрели, нов дъжд от каменни отломки.

Вече се стремяха да пробият козирката над него. По бузата му потече кръв от одраскването на камъче.

След това чу един изстрел отдолу, после вик отгоре и още един мъж полетя пропастта следван от автомата узи.

Пендъргаст. Сигурно бе стигнал до долу и бе взел пистолета на убития селянин.

Д’Агоста се заспуска панически, подхлъзваше се, пак намираше опора после отново се подхлъзваше. Отдолу проехтя нов изстрел, после втори – Пендъргаст го прикриваше, принуждаваше мъжете горе да залягат.

Скалата ставаше по-малко стръмна и той къде се спускаше, къде се пързаляше надолу в последните шест-седем метра. Най-сетне се озова върху склона на сипей, плувнал пот, с биещо до пръскане сърце и с крака омекнали като кренвирши. Там беше Пендъргаст, залегнал зад една скала стреляше срещу отвора горе.

— Вземай устройството и да вървим – рече той.

Д’Агоста се изправи, хукна към гъсталака и извади пушката. Една от приличащите на луковици издатини бе леко подбита, а и устройството изглеждаше малко пооцапано и одраскано, но като цяло изглеждаше неповредено. Метна го през рамо и затича да намери прикритие сред дърветата Пендъргаст веднага го последва.

— Надолу По пътя към Греве.

Хукнаха надолу по хълма, на подскоци преминаха през кестеновата гора и изстрелите зад тях вече се чуваха все по-слабо и по-слабо.

И тогава Пендъргаст изведнъж спря отново.

В последвалата тишина Д’Агоста дочу непрекъснато засилващ се шум от долу. Равният лай на кучета.

На много кучета.

Пендъргаст се заслуша за малко, след което се обърна Към Д’Агоста.

— Кучетата на графа за лов на глигани. С водачите си. Идват отдолу.

– О, Боже мой.

— Обучени са да се разгръщат в непробиваема верига и да заграждат плячката си. Нямаме друг избор, освен да изкачим склона и да превалим билото. Това е единствената ни възможност да избягаме.

Обърнаха се и започнаха да се катерят по стръмния, обрасъл с дървета склон, като се стремяха да се отдалечат от замъка. Беше трудно, противно изкачване, кестеновата гора беше обрасла с храсталаци и тръни, почвата бе влажна, а листа – хлъзгави. Д’Агоста чуваше лая на кучетата долу, струваше му се, че са няколко десетки, лаят им прерастваше в какофония. Лаят отекваше в цялата долина, от единия до другия й край. И изглежда приближаваха бързо.

Изкачиха една особено стръмна отсечка в гората и се озоваха на по-полегат склон с насадени лозя с пожълтели листа. Затичаха нагоре между редовете, препъваха се задъхани в мокрите ластари, а по подметките им полепваше кал от пръстта.

Нямаше никакво съмнение, че кучетата ги настигаха.

В края на лозето Пендъргаст се спря да разузнае. Намираха се в теснина между два планински хребета. Над тях зъберите се стесняваха приближавайки върха, на около осемстотин метра разстояние. Замъкът беше под тях, кацнал върху собствената си каменна козирка, зловещ, потънал в мрак.

— Хайде, Винсънт – каза Пендъргаст – Нямаме никакво време за губене.

След лозето следваше нов стръмен участък, гъсто обрасъл с кестени. Запробиваха си път нагоре, коренакът разкъсваше и без това одрипавелите им дрехи. Над тях се видяха очертанията на някакви старинни руини – на стара селска къща, потънала в лози. Минаха покрай нея и пристройките и излязоха на обрасла с висока трева поляна. Пендъргаст отново спря, за да огледа хълма над тях.

Д’Агоста се чувстваше така, сякаш сърцето му щеше да експлодира. Микровълновата пушка тежеше като олово на рамото му. Вгледан в хребета, той с мъка си пое дъх, после зърна няколко от кучетата долу – тичаха и лаеха. Редицата им се сгъстяваше. Сега вече чуваше и подсвиркването и виковете на водачите им.

Пендъргаст гледаше напрегнат нагоре, където дефилето се стесняваше още към върха.

— Видях проблясък от метал.

— Хора?

Пендъргаст кимна.

— Ловувал ли си някога глигани?

— Не.

— Точно по този начин преследват и нас. Като глигани. Тук горе, където дефилето се стеснява, ще са ловците. Може би дузина, може би повече, подредени на гюме. Огневият им обсег ще покрива цялата горна част на хребета – Кимна сякаш в знак на одобрение. – Това е обичайният лов. Кучетата подгонват глиганите нагоре, по тясното дефиле към хребета, където трябва да излязат на открито и там ги прострелват ловците.