Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Размърда се, придърпа разпарцаливените си дрехи по-плътно до тялото. Гласът на Пендъргаст долетя до него в мрака, толкова тих, че едва го чуваше.

— Не виждам причини да отлагаме тръгването си. А ти?

— Онова, което видях да скриваш под яката на Фабри шперц ли беше? – попита шепнешком Д’Агоста.

— Разбира се. Много мило от негова страна, че ми го пренесе. Аз естествено се блъснах в него, за да си го взема отново. Не се съмнявам, че Фабри или някой от другите е отвън да ни пази. Удари по вратата Винсънт, да видим дали ще ни отговори

Д’Агоста удари по вратата и извика:

— Хей! Пуснете ни да излезем! Пуснете ни!

Ехото заглъхна в отвъдния коридор.

Пендъргаст го докосна по ръката и зашепна отново:

— Продължи да вдигаш шум, докато отключа вратата.

Д’Агоста продължи да вика да крещи, да ругае. След минута Пендъргаст отново го улови за ръката.

— Готово. А сега слушай. Онзи, дето чака в тъмното, несъмнено има електрическо фенерче, което ще включи и при най-незначителния знак, че става нещо нередно. Аз ще го намеря и ще се погрижа за него. А ти продължи да вдигаш шум за отвличане на вниманието, за да прикриеш шума от пълзенето ми в мрака.

— Добре.

Д’Агоста отново се разкрещя и задумка по вратата с искане да го пуснат. Беше тъмно като в рог и изобщо не виждаше какво прави Пендъргаст. Продължаваше да крещи и да крещи. Изведнъж отвън се чу тежко издумкване, последвано от силен удар. После ниската врата бе пронизана от лъч светлина.

— Чудесно се справи, Винсънт.

Д’Агоста излезе приведен през вратата. Там, на около пет-шест метра на каменния под по очи лежеше с широко разперени ръце Фабри.

– Сигурен ли си, че има изход от тази грамада? – попита Д’Агоста.

— Нали чу пърхането на прилепите? Така ли е?

— Да, така е.

— Значи трябва да има изход.

— Да де, ама за прилепи.

— Щом прилепите летят, ще трябва да можем и ние. Но първо трябва да вземем машината. Тя е единственото ни истинско доказателство срещу графа.

Проправиха си път през тъмните каменни коридори покрай складовите помещения и тихо се изкачиха по старинното стълбище към килера Пендъргаст огледа внимателно стаята, след това даде знак на Д’Агоста да продължат напред. Бавно и предпазливо влязоха в кухнята: огромно помещение с успоредни маси от лакиран чам и мрамор, с масивна камина със скари и решетки. На големи куки от тавана висяха чугунени съдини. От съседната трапезария не се чуваше никакъв шум. Изглежда всички помещения бяха пусти.

— Когато Пинкетс прибра оръжието – прошепна Пендъргаст. – мина през тази кухня и не се забави повече от минута. Трябва да е някъде наблизо.

— Но защо ще е пак на същото място?

— Спомни си какво каза Фоско. Той възнамерява да го използва още веднъж – срещу теб. Освен към трапезарията, има само два изхода от тази стая. Откъм килера, през който току-що минахме, и онзи там.

Той посочи врата, която изглежда водеше към старинен долап за месо.

В този миг отвъд трапезарията прокънтяха стъпки. Те се прилепиха към стената зад вратата на кухнята. Чуха се гласове, говореха на италиански, не можеше да се разбере какво, но приближаваха

— Да продължим да търсим – каза Пендъргаст след малко. – Във всеки момент може да бъде вдигната тревога.

Влезе приведен в килера за месо: хладна каменна стая, в която висяха шунки и салами, а върху огънатите лавици отлежаваха масивни пити сирена и кашкавали. Пендъргаст насочи лъча на фенерчето на Фабри в претъпканото помещение. На една от най-горните лавици проблесна алуминий.

— Ето, там! – Д’Агоста грабна куфарчето.

— Прекалено е обемисто – каза Пендъргаст – Да се отървем от куфара и да сглобим оръжието.

Отвориха го, и – с известно затруднение – Пендъргаст сглоби различните части. Подаде го на Д’Агоста, който преметна през рамо кожения му ремък. След това се върнаха бързешком в кухнята. Чуха се още гласове, този път от съседната трапезария. А после – и шумът от радиостанция. Някакъв глас изхриптя панически.

— Sono scappati! [54] Избягали са! (ит.). – Б.пр.

Чу се някакво оживление, шум от отдалечаващи се стъпки.

— Имат радиостанции – прошепна Пендъргаст.

Остана неподвижен само миг. След това се втурна през кухнята към трапезарията. Д’Агоста го последва, с устройството на рамо. Излязоха в централната галерия, минаха под тъмните портрети и разкошните гоблени.

Някъде пред тях се чуваха далечни гласове.

— Насам – каза Пендъргаст и кимна към малка отворена врата. Преминаха през нея и се озоваха в старинна оръжейна. По стените висяха ръждясали мечове, брони и мрежести ризници. Без да казва нищо, Пендъргаст свали от стената един меч, огледа го, върна го и взе друг.