Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Много добре. Моите хора ще ви ескортират до стаите ви, а аз ще обмисля предложението ви.

Зората най-сетне започна да се сипва през малкото прозорче на кулата, когото Пендъргаст излезе от стаята си. Д’Агоста, който седеше пред камината, изсумтя в знак, че го е видял. Цяла нощ се въртя в леглото, не можа да заспи, но Пендъргаст изглежда не бе имал никакви трудности да го стори.

— Чудесен огън, Винсънт – каза агентът, приглади сакото си и седна до него. – Тези есенни утрини ми се струват доста хладни.

Д’Агоста сръчка свирепо огъня.

— Добре ли спа?

— Леглото беше отвратително. Останалото беше поносимо, благодаря ти.

Д’Агоста прибави още една цепеница. Въобще не му се харесваше това чакане, тази неизвестност и не можеше да потисне изцяло раздразнението си, че предишната вечер Пендъргаст се бе оттеглил директно в стаята си без задоволително обяснение.

— Как все пак разбра за тая работа с тайното общество? – попита малко сърдито. – Виждал съм те и преди да вадиш заек от цилиндъра си, но това бе черешката на тортата.

– Какво възхитително смесване на метафорите. Подозирах, че Фоско е замесен по някакъв начин, дори преди да открия косъма от лъка на Стормклауд на мястото на убийството на Булард.

— Кога го заподозря за първи път?

— Спомняш ли си за онзи мой сътрудник – Майм? Накарах го да направи проучване в Интернет какво са вършили всички присъствали на последното парти на Гроув. И в това негово проучване изскочи фактът, че преди шест месеца Фоско тихомълком купил рядък флорентински кръст от седемнайсети век от някакъв антиквар на Виа Маджо.

— Онзи, който е дал на Гроув?

— Точно така. Спомни си, че графът сам натъкна, че ако Гроув бе живял още един ден, самият той щял да стане с четирийсет милиона по-богат.

— Да Всеки път, когато някой ти пробутва алиби, в това има нещо гнило.

— Ахилесовата пета на графа е бъбривостта му.

— Да бе, голяма уста.

— Започнах да търся слабите страни на графа. Ясно бе, че е опасен, и затова сметнах, че се нуждаем от всички преимущества, с които успеем да се сдобием – просто за всеки случай. Спомни си думите на полковника в казармата му – за тайните общества. Каза, че изобилствали във флорентинската аристокрация. Запитах се дали и Фоско участва в такова тайно общество и ако е така, как това би могло да се използва по някакъв начин срещу него. Флорентинската аристокрация е една от най-старите в Европа корените й могат да се проследят чак до единайсети век. Повечето от титлите им са свързани с различни тайнствени ордени и гилдии, някои от които са чак от времето на кръстоносните походи. Повечето имат тайни документи, ритуали и тъй нататък. Рицарите-тамплиери, Кавалерите на розата и т.н. – много са.

Д’Агоста само кимна, без да коментира.

— Някои от тези общества се вземат много на сериозно, макар първоначалното им предназначение отдавна да е отминало и е останало само лишеното от съдържание съблюдаване на ритуали и церемонии. Графът, който произхожда от един от най-старите родове, със сигурност е участвал по наследство в редица от тях. Пратих на Констанс електронно писмо и тя успя да изрови няколко възможности. Проучих ги, благодарение на познатите си тук, в Италия.

— Кога?

— Онзи ден вечерта.

— А аз пък си мислех, че спиш дълбоко в хотелския си апартамент.

— Сънят е злополучна биологична необходимост, която хем губи време, хем прави човек уязвим. Във всеки случай открих податки за съществуването на Comitatus Decimus – Групата на десетте. Била е група на убийци, сформирана през най-размирните години на тринайсети век, далеч преди идването на Медичите на власт. Един от основателите на ордена бил френски барон на име Юго д’Ахиланж, който донесъл във Флоренция някакви странни ръкописи, съдържащи всякакви черни тайнства. Чрез тези ръкописи групата призовавала дявола – или поне вярвала, че го прави – да й помогне в среднощните убийства. Поели са кръвна клетва помежду си и всяко нейно нарушаване е водело до незабавно смърт. Рицарят Мантуи де Ардас да Фоско също бил сред учредителите: членството му се предавало заедно с титлата към сина му и по-нататък – чак до нашия Фоско. Родът им е държал и библиотеката на Comitatus-a. Тъкмо тези старинни документи е използвал Фоско, за да извика дявола за Булард и останалите онази вечер на Вси светии. Не мога да бъда сигурен дали е планирал да използва тези документи още от самото начало. Но със сигурност е узнал, че Бекман е можел да чете италиански и че Гроув, макар и още студент, познавал старините ръкописи. Фоско не е можел да им пробута какви да е стари ръкописи – трябвало е да бъдат истински. Мисля, че просто не е устоял да се позабавлява. Разбира се тогава не е осъзнавал какво означава това – или какво наказание ще го сполети, ако наруши обета за тайна. Нали разбираш членовете влизат в ордена едва, когото достигнат трийсетгодишна възраст.