Линкольн Чайлд - Огън от Ада

„Господи – помисли си сержантът, – това е краят“.

Посегна да свали микровълновата пушка, но се отказа. Онзи не бе въоръжен: или ако беше, оръжието му не се виждаше. В тази ситуация бе най-добре да се действа с голи ръце! Напрегна се и се приготви за скок.

Но сетне се поколеба. Макар мъжът да бе облечен в селски дрехи, изглеждаше по-различен от хората на Фоско. Бе много висок и строен, може би с десетина сантиметра по-висок от Пендъргаст и имаше късо подстригана брадичка. В очите му имаше нещо необикновено. Бяха с различен цвят: лявото бе светлокафяво, а дясното – тъмносиньо.

„Може би е местен – помисли си Д’Агоста. Или бракониер или нещо подобно. Страхотно време си е избрал за разходка“

Изведнъж се сети отново за кучетата. Продължаваха да лаят: равномерно, както преди.

Нямаше повече време за губене. Мъжът се бе извърнал кротко, сякаш не проявяваше интерес към него. Д’Агоста започна да се спуска бавно в очакване лаят на кучетата да се промени. Обърна се и погледна още веднъж непознатия, който гледаше напрегнато надолу.

Д’Агоста продължи бавно и предпазливо да се спуска към гората. Забрави го! Важното сега бе какво ще направи Пендъргаст. Ще избяга. Трябваше да избяга. Трябваше …

И изведнъж вдясно под него се чу истеричният лай на едно куче – лаят му бе по-висок, по-силен отпреди. Спря се и се заслуша. Друго куче поде лаят, след това трето. В следващия миг вече цялата група залая възбудено. Д’Агоста чу как кучетата се сбираха в една точка, лаещи на възбог. След това се чу изстрел и писъкът на куче. Обезумелият лай се засили още повече. Беше ужасяващ вой. Прекъсна го втори изстрел, сетне трети. След тях се чу по-ниският лай на големокалибрена карабина. Д’Агоста не виждаше нищо през гъстия шубрак, но чуваше твърде ясно какво става.

Това бе шансът му. Прегърнал микровълновото устройство, той хукна с все сили надолу, прескачаше храстите, препъваше се, изправяше се отново и тичаше. Прекоси малка полянка и там – далеч вдясно от себе си – видя за последен път Пендъргаст: самотен силует в черно, заобиколен от подивяла кучешка глутница, а дузина, че и повече мъже се събираха от двете му страни, всеки с тежка пушка в ръце. Врявата бе невероятна. Кръгът от обезумели псета се свиваше, по-смелите се втурваха напред, опитваха се да захапят.

Д’Агоста продължи да тича и в следващия миг вече бе преминал линията им и ужасяващият кръвожаден лай на кучетата вече се чуваше зад и над него. Продължи да върви, кошмарният вой на кучетата ругатните и виковете на водачите им вече се чуваха все по-слабо. Ловът бе приключил, плячката обградена, само че не беше глиган, а човешко същество. Пендъргаст. И той нямаше да успее да избяга: не и този път.

Бък седеше на нара в килията си в Манхатънския арест, слушаше и чакаше. Беше съвременна стерилна сграда с белосани стени и флуоресцентно осветление, лампите бяха скрити зад армирано стъкло. Въпреки че преваляше полунощ той чуваше доста шум от останалите арестанти, които блъскаха по решетките, викаха, спореха настояваха за адвокати. Някои крещяха на неразбираеми езици, думите им звучаха грубо, почти варварски.

Бяха му снели отпечатъците, фотографираха го, накараха го да си вземе душ, дадоха му чисти дрехи. Нахраниха го, дадоха му вестник „Таймс“, предложиха му да се обади по телефона на адвокат – и не му казаха абсолютно нищо. Сякаш се намираше в тази килия цял живот. И всеки изминал час ставаше все по-напрегнат. Кога щеше да се започне? Така ли се е чувствал Христос, докато е чакал да го изправят пред Пилат Понтийски? Би предпочел почти всичко друго – да го бият, да го измъчват, да го малтретират – всичко друго, пред това чакане. А и обстановката бе тъй стерилна тъй задушаваща. И нещо още по-лошо – бяха го затворили сам в килията. Вежливостта, с която се отнасяха с него, бе почти жестока. Питаше се колко още можеше да издържи тези хора да идват да му носят храна да не отговарят на въпросите му, да го поглеждат в очите, да не произнасят и думица. Коленичи за молитва. Кога щеше да се случи това? Кога щяха да се затресат стените, гласовете да се извисят, земята се разтвори, за да погълне нечестивите? Кога щеше да се изпълни въздухът с писъците на прокълнатите, кралете и принцовете да хукнат да се крият сред скалите, а четирите конника от Апокалипсиса да се появят на небето. Нямаше прозорец, през който да погледне навън, не можеше нищо да види.

Това напрежение буквално го убиваше.