Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Появи се нов тъмничар, едър чернокож мъж в синя униформа, понесъл поднос.

— Какво е това? – попита Бък.

Отговор не последва. Мъжът отвори процепа пъхна подноса, завъртя го, затвори процепа и си тръгна.

— Какво става навън? – извика Бък – Какво?

Но тъмничарят вече го нямаше.

Бък се изправи и седна отново на нара. Погледна към храната: кифла стопено сирене и желе, пилешки гърди, някакъв сгъстил се сос, сивкав зелен боб, моркови; буца втвърдило се картофено пюре. От цялата тази баналност му се повдигна.

Но ето че на фона на обичайния шум в ареста долови и нещо друго: гласове, подрънкване на метал, неочаквани викове на другите арестанти. Бък се изправи.

Нима започваше? Нима най-сетне започваше?

В дъното на коридора се появиха четирима тежковъоръжени полицаи, на бедрата им са люлееха палки, крачеха наперени, в строй. За него: идваха за него. Обзе го някакво странно чувство на очакване. Нещо щеше да се случи сега. Можеше да бъде много тежко. Несъмнено щеше да го постави на крайно изпитание. Но каквото и да бе, той щеше да го приеме. Това бе част от великия Божи план.

Спряха пред килията му. Той погледна, зачака. Един от тях пристъпи напред и зачете някакъв лист, прикрепен в зелена папка.

— Уейн Пол Бък?

Той кимна, вдърви се.

— Трябва да дойдете с нас.

— Готов съм – отвърна с кротко достойнство.

Мъжът отключи килията. Другите се отдръпнаха назад, готови за стрелба.

— Излезте, моля. Обърнете се и сложете ръцете си на гърба.

Бък изпълни нареждането. Щеше да е тежко, много тежко, предчувстваше го. Студената стомана на белезниците обгърна китките му, чу се щракване, предзнаменование за предстоящото.

— Насам, господине.

Господине. Подигравките започваха.

Поведоха го мълчаливо по коридора към асансьора, изкачиха се с няколко етажа нагоре, след това преминаха по друг стерилен коридор до сива метална врата. Почукаха.

— Влез – чу се женски глас.

Вратата се отвори и Бък се озова в малък кабинет с метално писалище и един прозорец, който гледаше към нощния пейзаж на централен Манхатън. Зад писалището седеше тя , жената-ченге, която бе довела центурионите да го арестуват.

Той застана горд, непоколебим пред нея. Тя бе неговият Пилат Понтийски.

Жената пое папката от ченгето-водач.

— Осигурен ли ви бе достъп до адвокат? – попита тя.

— Нямам нужда от адвокат. Бог е моят адвокат.

За пръв път забеляза колко хубава бе тя – и колко млада. Над ухото си носеше дискретна превръзка – там, където я бяха ударили с камъка. Той я бе спасил от смъртта.

Дяволът има много лица.

— Както желаете – Тя се изправи, взе куртката си от закачалката облече я и кимна към полицая – Приставът готов ли е?

— Да, капитане.

— Да вървим тогава.

— Къде? – попита Бък.

Вместо да му отговори, тя го поведе по коридора. Спуснаха се с друг асансьор надолу, преминаха през лабиринт от коридори и излязоха в двора, където бе паркиран необозначен със специални знаци полицейски автомобил с работещ двигател, лъскав под ярките светлини. Зад волана седеше униформен полицай. До дясната предна врата стоеше дребен, набит мъж в полиестерен костюм, със скръстени ръце.

— Можете да му свалите белезниците – каза Хейуърд на ченгетата. – Качете го на задната седалка моля.

Свалиха белезниците му, отвориха вратата и го качиха в колата. Междувременно Хейуърд разговаряше с мъжа в цивилния костюм, подаде му зелената папка и подложка за подпис. Той се разписа върна й я, качи се до шофьора и затръшна вратата.

Хейуърд се наведе към задното стъкло.

— Навярно се питате какво ще стане с вас, господин Бък.

Бък изпита силно вълнение. Ето, това беше: щяха да го отведат, това бе краят, върховният му миг. Беше готов.

— Този господни е съдебен пристав и ще ви съпроводи в пътуването ви със самолет до Броукън ароу, Оклахома, където сте търсен за нарушаване на правилата за предсрочно освобождаване от затвора.

Бък бе изумен. Не можеше да бъде. Нови подигравки. Това бе номер, уловка.

— Чухте ли ме?

Бък не отговори. Трябваше да е номер.

— Окръжният прокурор реши да не повдига обвинения срещу вас тук, в Ню Йорк – прекалено много главоболия. И да ви кажа истината, всъщност не сте извършили нещо кой знае колко нередно – освен, че сте използвали правото си на свободно слово по доста погрешен начин. Извадихме късмет, избегнахме безредиците, успяхме да разпръснем мирно тълпата, след като си тръгнахте. Всички си отидоха дома и мястото сега е оградено. Управлението по поддържането на парка ще го почисти, ще посее нова трева, което и бездруго бе необходимо. Както виждате, няма нанесени големи щети и ние решихме, че ще е по-добре да оставим този инцидент без последствия, да си затихне сам.