Линкольн Чайлд - Огън от Ада

– Аха, – възкликна доволен графът – Значи се досещате! Да продължаваме тогава с необходимата бързина.

След това се обърна и избута настрани купчина кости, под които се разкри голямо количество влажен хоросан.

Графът разстла с мистрията дебел слон хоросан в предната част на нишата. След това отиде до купчината тухли и две по две ги запренася към нишата, подреждайки ги в равен ред върху хоросана. След няколко минути първият ред на зидарията бе завършен и Фоско разстилаше върху нея нов слой хоросан.

— Колко хубави са тези тухли! – рече той, без да спира работа – Много са стари, направени са от глината на хълмовете. Виждате ли колко са масивни: не, на Фоско не му трябват дребните английски тухли! И пожелах в хоросана да има много вар: почти две части вар и една част пясък. Но пък исках вашето последно жилище да бъде колкото е възможно по-здраво. Искам то да издържи векове наред, скъпи ми Пендъргаст. Искам да издържи до края на света!

Пендъргаст не отвърна нищо. Но забулените му от наркотика очи се проясниха. Гледаха как Фоско работи с почти котешки стоицизъм – ако, помисли си Фоско, стоицизъм бе точната дума. След като завърши втория ред тухли, той се спря да отвърне на погледа.

— Подготвях се за това известно време – каза той. – Всъщност, от доста време. Знаете ли, още от първата ни среща – на възпоменателната служба на Джеръми Гроув, когато имахме известен спор за онази картина на Гирландайо тогава осъзнах, че ще бъдете най-страховитият противник, с който някога сън се сблъсквал.

Графът млъкна и зачака. Но Пендъргаст пак не каза нищо. Нито помръдна, само премигна. Фоско се зае отново с работата си и с енергията на неочакван пристъп на ярост иззида третия, четвъртия и петия ред тухли.

Когато положи и последната тухла на шестия ред, той отново спря. Краткият яростен пристъп бе преминал и графът отново бе станал същият. Стената вече се издигаше до кръста на Пендъргаст. Графът се облегна изискано върху купчината тухли, за да си почине. Погледна почти благо затворника си.

— Сигурно сте забелязали, че зидам по фламандски, със застъпване – рече той. – Красиво, нали? Мажех да стана и зидар, ако бях поискал. Разбира се, изграждането на такава стена отнема време. Смятайте я за моя последен подарък. Моят подарък за сбогуване. Нали разбирате, след като и последната тухла заеме мястото си, няма да мине много време – може би ден, може би два, зависи колко въздух ще прониква през тези старинни стени. Аз не съм садист. Смъртта ви няма да бъде излишно удължавана – макар че си мисля, че бавното задушаване в мрака може и да не е чак толкова милосърдие, колкото би могъл да се надява човек. Но няма какво да се прави.

Поседна за миг, за да си поеме дъх. След това продължи, тонът му стана сякаш замислен.

— Не си мислете, сеньор Пендъргаст, че поемам тази отговорност лековато. Давам си сметка, че като ви погребвам тук, лишавам света от елин голям интелект. Без вас той ще е далеч по-скучен. Но така ще бъде по-безопасна за мен. И за подобните ми: мъже и жени, които биха предпочели да следват съдбата си, освободени от оковите на закони, създадени от по-низши от тях хора.

Графът надзърна в нишата. Стената вече бе наполовина иззидана и нишата попадаше в дълбока сянка. На светлинна от факела се виждаха само очертанията на мършавото окървавено лице на Пендъргаст.

Графът го погледна въпросително.

— И пак не казвате нищо? Много добре, да продължаваме тогава.

И той се изправи.

Следващите три реда бяха иззидани в мълчание Най-накрая, когато Фоско положи последната тухла от деветия ред и изравни хоросана върху него, Пендъргаст заговори. Стената бе стигнала вече до равнището на бледите му очи и гласът му кънтеше кухо в новопостроената гробница.

— Не бива да правите това – рече той. В тона му вече не звучаха обичайните медени нотки.

Фоско се досети, че това се дължеше на страничните ефекти на фенобарбитала.

— Но, драги ми Пендъргаст, то вече е направено! – отвърна графът, разстла хоросана и се върна към купчината тухли.

Десетият ред бе наполовина иззидан, когато Пендъргаст заговори отново.

— Има нещо, което трябва да направя. Нещо недовършено, от голямо значение за света. Един член на моя род е в състояние да причини голяма пакост. Трябва да ми бъде позволено да го спра.

Фоско се спря и се заслуша.

— Оставете ме да изпълня тази задача. След това ще се върна при вас. Вие… тогава вие ще можете да се отървете от мен както сметнете за нужно. Давам ви думата си на джентълмен.