Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Фоско се разсмя.

— За глупак ли ме вземате? Да ви повярвам, че ще се върнете, като Регул в Картаген, за да намерите смъртта си? Ха-ха! Дори да удържите на думата си, кога би трябвало да ви очаквам? След двайсет или трийсет години, когато ще сте остарял и уморен от живота?

От мрака в нишата отговор не дойде.

— Но тази задача, която споменахте… Заинтригуван съм. Член на рода, казвате! Дайте ми повече подробности.

— Първо ме освободете.

— Това е невъзможно. Но хайде сега – само си разменяме думи. А и тази работа ми дойде до гуша.

И Фоско вече по-бързо иззида десетия ред и започна единайсетия – последния.

Чак когато остана да бъде положена последната тухла в зида, Пендъргаст заговори отнето.

— Фоско – гласът му бе слаб, призрачен, сякаш долиташе от най-дълбокия гроб. – моля ви като джентълмен и като човешко същество. Не поставяйте тази тухла.

— Да, наистина изглежда жалко – отвърна графът и вдигна последната тухла – Но се боя, че е дошло времето да се разделим. Благодаря ви за удоволствието да ми правите компания през последните дни. И ви казвам не довиждане, а сбогом.

След което пъхна последната тухла на мястото й.

Докато изравняваше излишния хоросан. Фоско дочу – или му се стори, че е дочул – някакъв звук, идващ откъм гробницата. Нисък стон или издишване. Или беше просто вятърът, който стенеше в старинните катакомби? Прилепи ухо към току-що изградената стена и се заслуша напрегнато.

Но нищо не последва.

Фоско отстъпи назад, срита купчина пръснати кости към стената, след това взе факела и пое бързешком през тунелите към старото стълбище. Започна да се изкачва – дузина стъпала, две дузини, три – запътен към повърхността и топлата и светла вечер, оставяйки зад гърба си сенките на отвъдния свят.

Д’Агоста седеше мълчалив на задната седалка на колата, която се изкачваше по виещия се планински път. Гледката беше красива, както и преди два дни: хълмовете в есенна премяна, блеснали в червено и жълто на ранното утринно слънце. Но Д’Агоста не я забелязваше. Гледаше жестоката кула на замъка Фоско, която се появи над сивата скала. Още щом я зърна и го побиха тръпки, които дори кавалкадата от полицейски коли не успя да уталожи.

Премести платнената чанта от единия върху другия си крак. В нея бе дяволското оръжие на Фоско. Тръпките изчезнаха още преди да го обземе яростният, с мъка сдържан гняв, който тлееше в него. Д’Агоста се опита да го сдържи: щеше да му потрябва в предстоящия сблъсък. Подлудяващото мъчително забавяне от дванайсет часа най-сетне бе свършило. Писмената работа най-накрая бе привършена, заповедта издадена, бюрокрацията – удовлетворена. И ето че не завършваше – на собствения терен на противника. Трябваше да остане спокоен, да запази самообладание. Знаеше, че разполага само с един изстрел, за да спаси Пендъргаст – ако агентът бе все още жив – и нямаше да пропилее този изстрел като изгуби самообладание. Полковник Еспозито, които седеше до него, дръпна последен път от цигарата си и я угаси в пепелника. По време на пътуването мълча, помръдваше само колкото да запали нова цигара. Но сега и той се взираше през стъклата.

— Много страховита резиденция – рече полковникът.

Д’Агоста кимна.

Еспозито извади нова цигара, после размисли, върна я в пакета и се обърна към Д’Агоста.

— Този Фоско, както го описахте, изглежда много хитър. Ще трябва да го заловим с окървавени ръце, сами да намерим доказателствата. Затова ще нахлуем бързо.

— Да. Добре.

Еспозито прокара пръсти през вчесаната си назад посивяла коса.

— Освен това очевидно е човек, който не оставя нищо на случайността. Безпокоя се, че Пендъргаст може да е… – не довърши изречението си той.

— Ако не бяхме чакали тези дванайсет часа…

Полковникът поклати глава.

— Човек не може да промени реда на нещата.

После и той изпадна мълчание, докато колите преминаваха през порутените порти на външната ограда и поеха по обрамчената с кипариси алея. Тогава той отново се размърда.

— Имам една молба, сержант.

— Каква?

— Оставете ме аз да говоря, ако обичате. Ще говоря на английски. Фоско говори ли добре английски?

— Перфектно.

Д’Агоста се чувстваше по-изтощен от всякога. Всички крайници го боляха, кожата му бе одраскана и охлузена на безброй места. Поддържаше го само желязната му решим да спаси Пендъргаст, страхът от онова, което приятелят може би търпеше от ръцете на графа. „ Маже би още е жив? – помисли си той. Отново в онази килия. Разбира се. Че е така. Трябва да е така“.