Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Тя не струва дори един човешки живот – изненада се от думите си Д’Агоста

Фоско се обърна, повдигнал в изненада вежди.

— Така ли?

Графът се извърна и плесна с ръце. На вратата се показа Пинкетс.

— Донеси ми цигулката.

Прислужникът изчезна и се появи отново след няколко секунди със стара дървена кутия с формата на малък тъмен ковчег, покрит с патината на времето. Пинкетс го постави върху масата до стената и се оттегли в ъгъла.

Фоско стана и отиде до кутията. Извади лъка, опъна го, прекара няколко пъти колофона по него, и след това – бавно, нежно – извади и цигулката. На Д’Агоста тя изобщо не му се видя изключителна: просто цигулка, само че по-стара от повечето, които бе виждал. Трудно бе да се повярва, че ги е накарала да предприемат това дълго пътуване, че бе коствала толкова много животи.

Фоско я постави под брадата си, висок и изправен. Последва миг тишина, той въздъхна и полупритвори очи. След това лъкът започна да се движи бавно върху струните и потекоха чистите звуци. Това бе едно от малкото класически мелодии, които Д’Агоста познаваше – дядо му, му я свиреше като дете: „Исус, радостта на човешкия блян“. Мелодията бе простичка, отмерените ноти се издигаха една подир друга във величествен ритъм, изпълвайки въздуха с красив звук.

Стаята сякаш се промени. Изпълни се с някаква неземна светлина. Трептящата чистота на звука накара Д’Агоста да затаи дъх. Мелодията го изпълни с присъствието си – мило, чисто – което говореше на език, непостижим за думите. Език на чиста красота.

И после мелодията изведнъж секна. Все едно рязко се събуди от един сън Д’Агоста осъзна, че в един миг бе изгубил представа за всичко: за Фоско, за убийствата за опасното им положение. Но сега всичко това се върна с двойна сила и ярост, може би защото бе временно, за миг забравено.

Настана тишина, докато Фоско сваляше цигулката. След това заговори шепнешком, с треперещ глас.

— Сега разбрахте ли? Това не е просто цигулка. Тя е жива. Разбирате ли, господин Д’Агоста защо звукът на страдивариуса е толкова красив? Защото е смъртен. Защото е като туптящото сърце на птица в полет. Напомня ни за всички онези красиви неща, които трябва да умрат. Дълбоката красота на музиката се крие някак си в самата й преходност и крехкост. Тя съществува само за един блестящ миг – и след това загива. Това е бил геният на Страдивари той е уловил този миг в дърво и лак. Той е обезсмъртил тленността.

Погледна към Пендъргаст, очите му все още издаваха вълнението му.

— Да, музиката винаги умира. Но тази – той вдигна цигулката – никога няма да умре. Тя ще надживее всички ни стотици пъти. Кажете ми сега господин Пендъргаст, че съм постъпил погрешно, като съм спасил този цигулка. Моля ви кажете ми, че съм извършил престъпление.

Пендъргаст не отвърна нищо.

— Аз ще ви го кажа – рече Д’Агоста – Вие сте един хладнокръвен убиец.

— А, да – промърмори Фоско. – Човек винаги може да разчита един профан да формулира абсолютния морал. – Грижливо избърса цигулката с мек плат и я прибра. – Колкото и да е красива, не е в най-добрата си форма. Нуждае се от още свирене. Упражнявам я всеки ден, отначало по петнайсет минути, вече по половин час. Оздравява много добре. След шест месеца ще се върне в идеалното си състояние. Ще я предоставя на Рената Лихтенщайн. Чували ли сте за я? Първата жена, която спечели конкурса „Чайковски“, момиче само на осемнайсет години, но вече абсолютен гений. Да, Рената ще свири на нея и ще постигне слава, известност. А след това, когато вече няма да може да свири, моят наследник ще я предостави на някого другиго, а неговият наследник – на другиго и тъй нататък векове наред.

— Имате ли наследник? – попита Пендъргаст.

Д’Агоста се изненада от въпроса. Но не и Фоско – той го посрещна спокойно.

— Не, нямам пряк наследник. Но няма да чакам много и ще се сдобия със син. Съвсем наскоро се запознах с безкрайно очарователна жена. Единственото неудобство е, че е англичанка, но поне може да се похвали с прадядо италианец.

Усмивката му се разтегна още.

Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст пребледня.

— Вие изпадате в гротескна самозаблуда, ако смятате, че тя ще се омъжи за вас.

— Знам, знам Граф Фоско е дебел, отблъскващо дебел. Но не подценявайте силата на очарователната реч за завладяването на женското сърце. С лейди Маскелене прекарахме великолепен следобед на острова. И двамата сме от аристокрацията. И се разбираме. – Той се потупа по жилетката.