Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Грешен ход. Това повдигна с още едно стъпало равнището на яростта им. Но само този ход й бе останал.

— Да сте чували някога за това да обърнеш другата си буза? Да обичаш ближния си…

— Богохулница! – Тод размаха камъка си и тълпата се люшна заедно с него.

Сега вече наистина бе изплашена. Отстъпи крачка назад и някой я блъсна в гърба. Гласът й затрепери.

— В Библията е казано…

— Тя богохулства с Библията!

— Чухте ли я?

— Запушете й устата!

Задънена улица. Хейуърд знаеше, че времето й изтича. Трябваше да измисли нещо преди, да завалят камъните. И след като бъде хвърлен първият, няма да спрат, докато тя не падне.

Проблемът бе, че бе изчерпала всичките си възможности. Нямаше какво друго да направи.

Нямаше.

В девет без пет Д’Агоста се обърна от прозореца и видя, че Пендъргаст спокойно става от дивана, където бе седял неподвижен през последния половин час. Преди това агентът бе установил, че може да отвори вратата със своите касоразбивачески инструменти, но не прояви интерес да продължи по-нататък, затова я заключи отново и изчакаха.

— Добре ли подремна? – попита Д’Агоста. Чудеше се как агентът можеше да спи в такава ситуация. Толкова му се искаше да подремне, сякаш никога нямаше повече да може да спи.

— Не съм дремал, Винсънт, мислех.

— Аха. Аз – също. Например затова как ще се измъкнем това място?

— Нали не смяташ, че ще те доведа тук, без да имам добре обмислен план как да се измъкнем? А дори планът ми да не успее, аз съм голям привърженик на импровизацията.

— Импровизация ли? Хич не ми звучи хубаво.

— Тези стари замъци са пълни с дупки. По един или друг начин ние ще избягаме с нужното ни доказателство и ще се върнем с подкрепления. Подкрепления, които ще бъдат убедени единствено от доказателството. Идването ни тук, Винсънт, беше единствената ни възможност, освен другата – да се откажем.

— Тази възможност я няма в моя учебник.

— Нито пък в моя.

На вратата се почука. Тя се отвори и на прага застана Пинкетс с пълна ливрея. Д’Агоста инстинктивно посегна към пистолета си.

Пинкетс се поклони леко и каза на своя отличен английски:

— Вечерята е сервирана.

Последваха го надолу по стълбите, минаха през няколко стаи и коридори и стигнаха в салона-трапезария. Беше приятно помещение, боядисано в жълто, с висок сводест таван. Масата бе подредена със сребърни прибори и чинни, с украса от свежи рози в средата. Бяха сервирани три куверта.

Фоско стоеше в дъното, където малък огън гореше върху скарата на огромна каменна камина, над която се издигаше резбован герб. Обърна се бързо, малка бяла мишка изтича от дебелата му длан и пое по ръкава му.

— Добре дошли. – Постави мишката в малка телена клетка с формата на пагода – Господни Пендъргаст, вие ще седнете тук, вдясно от мен: а господин Д’Агоста вляво от мен, ако обичате.

Д’Агоста се настани, като отдръпна стола си от Фоско. От този граф вече го побиваха тръпки и сега едва понасяше да бъде в една стая с него. Този човек бе, зъл демон.

— Малко съвсем сухо? Мое производство.

Двамата поклатиха глави Фоско сви рамене. Пинкетс напълни чашата му с вино и графът я вдигна

— За Стормклауд – каза той. – Жалко, че не искате да участвате в тоста. Пийнете поне вода.

— Със сержант Д’Агоста тази вечер сме въздържатели – отвърна Пендъргаст.

— Подготвил съм великолепно пиршество – каза графът, изпи виното си и сякаш по даден сигнал. Пинкетс сервира поднос с нещо, което заприлича на Д’Агоста на студено печено.

— Шунка от глиган, убит в моето имение, при това от самия мен. Няма ли да опитате?

— Не, благодаря.

— Господин Д’Агоста?

Сержантът не отговори.

— Жалко, че не разполагаме с джудже, което да опитва храната ви. Толкова ми е неприятно да се храня сам.

Пендъргаст се наведе напред.

— Хайде да оставим вечерята настрани, Фоско, и да се заемем с работа? Сержант Д’Агоста и аз не можем да останем цяла нощ.

— Но аз настоявам.

— Вашето настояване няма значение. Ще си отидем, когато решим.

— Няма да си тръгнете – нито тази вечер, нито която и да било друга вечер. Предлагам ви да ядете. Това ще бъде последното ви ядене. Не се безпокойте, храната не е отровена. Измислил съм и за двама ви далеч по-интересна гибел.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Пинкетс приближи и наля чаша червено вино. Графът я въртя, опита виното и кимна. След това погледна Пендъргаст.

— Кога разбрахте, че съм аз?