Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Тя замлъкна. „ Не казвай прекалено много. Нека той направи крачка“.

Очакването, което витаеше във въздуха около тях, се засили. Всички чакаха преподобният да заговори. Всичко зависеше от Бък.

Най-сетне той помръдна. Премигна, вдигна бавно, почти машинално ръка. Напрежението се засили, ведно с тишината. Беше толкова тихо, че Хейуърд чу чуруликането на птиците по дърветата около тях.

Ръката се завъртя и я посочи.

— Центурион – рече той съвсем тихо, почти шепнешком.

Все едно бе изпусната парата на тенджера под налягане.

— Центурион? – ревна изведнъж тълпата – Войник на Рим!

Множеството се блъскаше и буташе и започна да стяга обръча.

За първи път Хейуърд усети пронизваш страх. Очертаваше се сигурен провал, но сега залогът не бе единствено кариерата й. Тази тълпа бе опасно възбудена.

— Преподобни, ако отговорът е „не“…

Но Бък се бе извърнал и за нейно огромно и смазващо учудване, се запъти към палатката си, вдигна платнището и изчезна вътре. Към мястото, където бе стоял, се впуснаха хора и запълниха празнината.

Беше я оставил на милостта на тълпата.

Обърна се, за да застане с лице към хората „ Сега бе време да се маха веднага?“

— Добре, хора, знам кога да приема един отговор като отрицателен…

— Млъкни, Юда!

Хейуърд отново забеляза размахани над главите сопи. Удиви се колко бързо можеше една тълпа да стане тъй опасва. Беше се провалила, провалила се бе ужасно. Не ще и дума – кариерата и бе съсипана. А истинският въпрос бе дали можеше да се измъкне невредима.

— Тръгвам си – каза тя високо и твърдо. – Тръгвам си и очаквам да ми позволите да си тръгна с мир. Аз съм офицер от полицията.

Тръгна към човешката стена, но този път тя не й стори път. Продължи да върви, очакваше, надяваше се всички да отстъпят. Но те не отстъпиха. Няколко ръце се протегнаха и я блъснаха силно назад.

— Аз дойдох с мир – извика силно тя, опитвайки се в тона да не се прокраднат треперещи нотки. – И си тръгвам с мир!

Направи нова крачка към човешката стена и се озова лице с лице с Тод. Той размахваше ръка стиснал нещо. Камък.

– Не правете глупости – каза тя.

Той вдигна ръка сякаш се готвеше да хвърли камъка. Тя мигновено пристъпи още една крачка към него и го погледна очите – точно така както човек би трябвало да постъпи с опасно куче. Винаги най-смахнатите заемаха място в челото на развълнувана тълпа. Последователите стояха отзад, надяваха се да вземат участие в побоя, след като противничката бе безпомощна на земята. Но тези отпред, те бяха убийците.

Тод отстъпи крачка назад.

— Юда! Кучка! – извика той и размаха заплашително камъка.

Хейуърд се опита да залази спокойствие и бързо прецени възможностите си. Ако извади пистолета си, това ще бъде краят. Вярно, като стреля във въздуха би могла да ги накара да отстъпят за миг, но те веднага ще се окопитят и ще я нападнат, а тогава ще трябва да стреля в тълпата. И после – да се превърне в къс кърваво месо. Може да се обади на Рокър, но ще минат най-малко десет минути, преди той да мобилизира хората си и да нападне. Ще се пролее кръв и ще срещнат мигновена съпротива. А докато стигнат до нея. Господи, не разполагаше с десет минути, не разполагаше дори с пет.

Единственият човек, който можеше да овладее тази тълпа, беше Бък, а той бе в палатката си.

Тя отстъпи, завъртя се в бавен кръг. Множеството беше толкова гъсто, че дори вече не виждаше палатката му. А и я отблъсваха назад от нея, сякаш тълпата искаше да му спести неприятната гледка на онова, което предстоеше. Отвсякъде се носеха подигравки и викове.

Тя потърси отчаяно в паметта си нещо от обучението й, което би мото да й е от полза. Някога се интересуваше от психологията на тълпата особено след вълненията, а Уишър преди няколко години. Проблемът беше, че разгневената тълпа не се държи като нормално човешко същество. Тълпата не реагира на знаците, които предава езикът на тялото. Тълпата не чува никого другиго, освен себе си. Не можеш да спориш разумно с тълпа. Тълпата ентусиазирано ще извърши акт на насилие, което нито един отделен неин член обикновено не би простил.

— Центурион! – Тод бе направил още една крачка напред, окуражен, а множеството зад него бе укрепнало. Истерично, разгневено. Нямаше просто да я наранят, щяха да я убият.

— Бък! – изкрещя тя и се обърна, но беше безнадеждно, той не можеше да я чуе на фона на виковете.

Отново се обърна към хората.

— И вие се наричате християни! – изпищя тя. – Я се погледнете!