Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Вижте овалите Дела Робия – каза Фоско, посочвайки някакви цветни теракотени декорации, вградени в стените над арките – Но сигурно сте изморени от пътуването дотук. Ще ви отведа в покоите ви, където ще можете да се освежите.

— Стаите ни ли? – попита Пендъргаст. – Значи ще нощуваме тук?

— Естествено.

— Боя се, че това няма да е нужно, даже няма да е възможно.

— Но аз настоявам.

Графът се обърна, сграбчи желязната халка на отворената врата на замъка и я затръшна силно. С театрален жест извади от джоба си огромен ключ и я заключи. След това отвори малка дървена кутия, окачена на близката стена. Д’Агоста видя малка модерна клавиатура, която никак не се вписваше в тази старинна стена. Графът набра дълга поредица от числа. В отговор се чу изщракване и масивна желязна греда се спусна отгоре и се плъзна в тежка желязна скоба като резе на вратата.

— Сега вече сме защитени от несанкционирано нахлуване – каза Фоско. – Или пък – от неодобрено отпътуване.

Пендъргаст не отговори нищо. Графът се обърна и с обичайната си лека и пъргава крачка ги поведе през вестибюла към дълга и студена каменна галерия. По двете стени бяха окачени портрети, станали почти черни с годините, както и рицарски брони, копия, пики, боздугани и други средновековни оръжия.

– Броните не са ценни, репродукции от осемнайсети век са. Портретите са, разбира се, на мои предци. За щастие са потъмнели с годините – графовете Фоско не са красива раса. Притежаваме имението от дванайсети век, когато моят бележит праотец Джовани де Ардас го отнел от някакъв лонгобардски рицар. Родът бил удостоен с титлата „кавалиере“ и избрал за свой герб изправен на задните си крака дракон, доста застрашителен на вид. По времето на великите херцози сме получили титлата графове на Великата римска империя от самата пфалцграфиня. Живеели сме си тук доста кротко, гледали сме лозята и маслините си, без да се забъркваме в политиката или да се стремим към служби. Ние, флорентинците, имаме една поговорка: Ако главичката на гвоздея стърчи, я забиват отново. Родът Фоско не стърчал и в резултат на това никога не сме усещали удара на чука през толкова много промени в политическото щастие.

– Но вие, графе, успяхте да щръкнете доста през последните няколко месеца – отвърна Пендъргаст.

— Уви, против волята си. Първо, исках само да си върна онова, което ни принадлежи по право. Но ще поговорим за това на вечер!

Излязоха от галерията и прекосиха красива всекидневна с кристални стъкла на прозорците и покрити с гоблени стени. Фоско посочи няколко големи маслени пейзажа.

— Хобема и Ван Руисдел.

След всекидневната дойде ред на дълга поредица от изискано обзаведени и изпълнени със светлина помещения, но изведнъж видът на стаите се промени рязко.

— Сега навлизаме в оригиналната, лонгобардска част на замъка – каза Фоско – Построена чак през девети век.

Тук стаите бяха малки и почти без прозорци, единствената светлина влизаше от амбразури и малки, квадратни отвори високо в стените. Стените бяха калцинирани, а мебелировка липсваше.

— Не използвам тези мрачни стари стаи – каза графът, докато минаваха покрай тях. – Винаги са влажни и студени. Отдолу обаче има няколко етажа изби, тунели, подземия, които са много подходящи за правенето на вино и prosciutto di cinghiale [51] Шунка от див глиган (ит.). – Б.пр. . Тук, в имението, ловуваме свои собствени глигани и шунката ни с право е прочута. Най-дълбоките тунели са били прокопани в скалата от етруските, преди три хиляди години.

Стигнаха до тежка желязна врата в още по-тежка каменна стена. Вече бяха навлезли дълбоко във вътрешността на замъка и Д’Агоста забеляза, че каменната зидария бе обсипана с капчици влага.

— Кулата – каза Фоско и отключи вратата с друг ключ.

Веднага се озоваха пред широко, вито стълбище без прозорци, което се издигаше от дълбините и се губеше от поглед високо над главите им Фоско свали електрическо фенерче от свещника на стената, включи го и ги поведе по стълбите. След пет или шест завъртания се спряха на малка площадка, пред която имаше само една врата. След като отвори с трети ключ Фоско ги въведе в нещо като малък апартамент, поместен в самата стара кула на замъка, малките му прозорчета гледаха към долината на Греве и заоблените хълмове към Флоренция далеч долу, в ниското. В дъното гореше огън в каменна камина, а теракотеният под бе застлан с персийски килими. Имаше уютно кътче пред камината с маса, добре заредена с вина и напитки, а едната стена бе изцяло заета от книжни лавици.