Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Докато криволичеха нагоре по склона Пендъргаст кимна към терасовидните лозя и маслинени горички, обрамчили пътя:

— Очевидно богато имение и едно от най-големите Кианти.

Д’Агоста не отвърна нищо. Колкото повече навлизаха във владенията на графа, толкова се засилваше чувството му на потиснатост.

Пътят стигна до билото и замъкът отново се появи в полезрението им, вече много по-близо – чудовищна каменна кула, кацнала на скала в планината. Към едната и страна имаше по-късна, но също старинна пристройка: изящна ренесансова вила с бледожълта мазилка и покриви с червени керемиди. Подредените в редици блестящи прозорци контрастираха силно на мрачните, почти жестоки очерталия на централната кула.

Цялата конструкция бе заобиколена от двойни стени. Външната стена бе почти изцяло в руини, състоеше се предимно от дупки от катурнати камъни, разрушени кули и ронещи се зъбери. Вътрешната стена бе в много по-добро състояние и служеше за опора на самия замък, огромните й насипи му служеха за основи. Отвъд замъка се издигаха склоновете на планината – още триста метра див, залесен амфитеатър, назъбените голи скали оформяха полукръг на фона на ниското небе.

— Над пет хиляди акра – рече Пендъргаст. – И доколкото знам родът притежава имението отпреди хиляда години.

Но Д’Агоста не отговори. Видът на замъка го смрази толкова силно, че не можеше да си го признае. Чувството на потиснатост се засили още повече. Струваше му се истинска лудост да влязат просто ей така в бърлогата на лъва. Но беше свикнал да се доверява безусловно на Пендъргаст. Той никога не правеше нещо, без да има причина за това. Беше надхитрил снайпериста. Спасил бе живота им от хората на Булард. Планът на Пендъргаст – какъвто и да бе той – щеше да успее.

Разбира се, че ще успее.

Колата взе последния завой и мина през рухналата външна порта. Замъкът се издигаше над тях с неумолимото си огромно величие. Продължиха по алея, обрамчена с кипариси с масивни, ръбести стволове, която свършваше на паркинг пред вътрешната стена. Д’Агоста се взираше в стената през прозореца си, изпълнен с дълбоки опасения. Тя се издигаше на седем метра височина, върху масивните зъбери се виждаха увиснали мъхове и папрати. И тази вътрешна стена нямаше портал, а обковани дървени врати с шипове в края на широко каменно стълбище.

След като слязоха от колата се чу тихо бръмчене, последвано от силно скърцане и вратите се отвориха, следвайки волята на невидима ръка.

Изкачиха се по стълбите, минаха през старите врати и се озоваха в съвсем различен свят. Гладката морава на вътрешния двор се простираше на сто метра до края на самия замък. В едната й страна имаше голям, кръгъл басейн, заобиколен от старинна мраморна балюстрада, украсен в центъра си от статуя на Нептун, яхнал морско чудовище. Вдясно имаше малък параклис с купол, покрит с керемиди. Отвъд него имаше още една балюстрада, която гледаше към градина, която се спускаше по склона на хълма и свършваше до подсилената вътрешна стена.

Чу се ново скърцане, земята потрепери. Д’Агоста се извърна, за да види как големите дървени врати се затварят зад тях.

— Няма значение – прошепна Пендъргаст, – взели сме мярка затова.

Д’Агоста много силно се надяваше, че той знаеше какво говори.

— Къде е Фоско? – попита.

— Не се съмнявай, че ще го видим съвсем скоро.

Прекосиха моравата и приближиха главния вход на масивната кула. Вратите се отвориха със стържене на желязо. А зад тях стоеше Фоско, облечен в елегантен гълъбовосив костюм, дългата му коса бе причесана назад, а гладкото му бяло лице бе усмихнато. Както винаги бе с ръкавици от ярешка кажа.

— Мой скъпи Пендъргаст, добре дошъл в скромното ми жилище. И сержант Д’Агоста също е тук? Много мило от ваша страна, че ще се присъедините към нашето малко празненство.

Графът протегна ръка Пендъргаст не я пое.

Фоско свали ръка, но усмивката му си остана.

— Жалко. Надявах се, че ще можем да свършим работата си любезно, като джентълмени.

— Има ли тук някъде джентълмен? Бих искал да се запозная с него.

Фоско изкудкудяка неодобрително:

— Така ли трябва да се отнасяте с един човек в дома му?

— А как да наречем това да изгориш човек в собствения му дом?

Върху лицето на Фоско се изписа отвращение.

— Значи горим от нетърпение да се залавяме за работа, така ли? Но има време, има много време. Моля, влезте.

Графът се отдръпна встрани и те преминаха под дълга арка и влязоха в огромния вестибюл на замъка. Не беше такъв, какъвто си го бе представял Д’Агоста. Изящна лоджия обхващаше трите му страни, с колони и римски арки