Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Само още един въпрос. Какво мислите, че ще се случи? Нали разбирате, че НПУ няма просто да си тръгне.

Очакваше донякъде този въпрос малко да пораздруса Бък, но вместо това той сякаш потъна в още по-дълбок покой.

— Ще се случи онова, което трябва да се случи.

— Може и да не бъде хубаво. Готови ли сте?

— Не, няма да е хубаво, и да – аз съм готов.

— Казвате го така, сякаш сте почти сигурен какво ще се случи.

Бък се усмихна многозначително и не отвърна нищо.

— Не се ли безпокоите? – попитата по-настоятелно Хариман

И отново – загадъчна усмивка. „По дяволите, човек не може да цитира усмивка!“

— Може би става дума за сълзотворен газ, за ченгета с размахани палки. Край на всякакви игри и игрички.

— Аз се уповавам на Бога, господин Хариман. Няма ли да останете още няколко минути, за да чуете посланието ми към хората? Както казвате, нещо предстои да се случи. Ето защо проповедта ми тая вечер ще е малко по-различна.

Репортерът се поколеба. Трябваше да става в пет сутринта, да бъде готов за действие. Беше почти сигурен, че ченгетата щяха да предприемат действията си сутринта и това би могло да стане рано.

— За какво е проповедта?

— За ада.

— В такъв случай ще остана.

Бък стана и извика един от хората си, който дойде да му помогне да облече простите си църковни одежди, след което го придружи при излизането му от палатката. Хариман ги последва, извади касетофончето си и се опита да игнорира силната смрад в лагера. Знаеше, че се бяха запътили към голямата морена върху тревата в западната част на палатковия лагер, която вече всички наричаха „морената на проповедите“.

Суетнята в лагера спря, когато Бък се скри зад масивния балван, изкачи затревеното хълмче и се появи отново върху високия камък. Вдигна бавно ръце. Застанал в подножието, Хариман видя стотици хора да изплуват от мрака и да го наобиколят.

— Приятели мои – започна той – Добър вечер. Още веднъж искам да ви благодаря, че се присъединихте към мен в това духовно дирене. Обикновено в тези наши вечерни разговори ви говоря тъкмо за това дирене: за да обясня защо сме тук и какво трябва да сторим. Но тази вечер темата ми ще бъде друга.

Братя и сестри, скоро ще се изправите пред изпитание. Голямо изпитание. Вчера благодарение на Бога ние тук спечелихме голяма победа. Но оръдията на мрака не могат лесно да бъдат отблъснати. Ето защо трябва да бъдете силни. Бъдете силни и приемете волята Божия .

Хариман, който слушаше с вдигнат над главата касетофон, се изненада от тона и маниерите на Бък. Гласът му бе тих, но в него звучаха стоманените нотки на убеденост, каквито досега не бе чувал, дори в първата проповед, произнесена пред жилищната сграда на Кътфорт. В блестящите очи на Бък се четеше някаква смесица от очакване и почти стоическо примирение.

— Говорил съм ви много пъти какво се опитваме да постигнем тук. И сега, в навечерието на вашето върховно изпитание, трябва да ви напомня срещу какво сме се възправили и кой е нашият враг. Не забравяйте думите ми, дори когато няма повече да съм сред вас.

В навечерието на вашето изпитание. Кой е вашият враг. Няма да съм повече всред вас. След последната им среща в палатката на Бък Хариман бе започнал да чете Библията – по малко, оттук-оттам – и тези думи на Исус изплуваха сага в съзнанието му. Не можете да ме последвате там, където съм се запътил: но ще ме последвате после.

— Защо, братя и сестри, нашите средновековни предци – неинтелигентни, неграмотни в друго отношение – са се бояли от Бога повече, отколкото днешните хора? Отговорът се съдържа във въпроса ми. Защото са имали страх от Бога. Знаели са каква награда в рая очаква малцината избрани. Знаели са също така и какво ги очаква грешните, порочните, мързеливите и неверниците.

Вината не е само у хората. Днешното духовенство е много по-виновно. То подслажда дума „Бог”, омаловажава предупрежденията, казва на паството си, че адът е само метафора или старинно понятие без актуална реалност. Казват ни, че Божията любов е всеобхватна и всеопрощаваща. Приспиват паствата си с измамното чувство, че са богоизбрани. Сякаш едно кръщене тук, няколко добри дела там, духовна връзка на трето място им е като билет за рая. Приятели мои, това е трагична грешка.

Бък замлъкне, за да огледа смълчаното множество.

— Божията любов е трудна любов. В този град, както и във всички големи градове, всеки ден умират хора. Умират стотици. В кой момент мислите, че всичките тези окаяни души започват да разбират каква е истинската съдба, която ги очаква? В какъв момент падат кепенците пред очите им и научават, че целият им живот е бил една лъжа – че са го прекарали в бягство от светлината към мрака – и че вече са изправени пред невъобразимото страдание? Няма как да узнаем това със сигурност. Но аз вярвам, че поне неколцина от тези хора наистина са имали просветление в последните си мигове, вярвам в това, защото тези хора са изпитали пълзящото чувство, че нещо е страшно по-лошо – нещо далеч, далеч по-лошо от самия акт на умирането. В тези последни мигове, когато душата се отделя от тялото, тъканта на всекидневната реалност се разкъсва на части. И изведнъж те виждат пропастта отвъд. Тогава идва ужасната потиснатост смазващият страх; повишаващата се температура. Не могат да извикат, не могат да избягат. Това не е пристъп, който да отмине; това е предвкусване на предстоящото. Това е стъпка по дългото стълбище надолу, към ада.