Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Голям бял ловец.

Тя се разсмя.

— Каква необичайна амбиция. И станахте ли?

— Донякъде. Но при един лов в Танзания изведнъж открих, че съм изгубил мерака си за това.

Настъпи ново мълчание. Д’Агоста се отказа да се пита накъде биеше Пендъргаст. Сръбна от виното си с нов интерес. Беше много приятно на вкус, макар и малко прекалено сухо. А хлябът бе страхотен – плътен и пухкав, зехтинът – пресен и ароматен. Не беше закусвал, а и напоследък диетата му беше прекалено сурова. Тайно погледна часовника си, Ако Пендъргаст не побързаше, щяха да изпуснат ферибота.

Но за изненада на Д’Агоста жената сама повдигна темата.

— Кого говорим за история, нея я има изобилие и в моя род. Чували ли сте за моя прадядо – Лучано Тосканели?

— Да.

— Той е правел две неща изключително добре: свирел, е на цигулка и е прелъстявал жени. Бил е нещо като Мик Джагър на своето време. Любовници са му били графини, баронеси, принцеси. Понякога е имал по две или три жени в един ден и то невинаги в различно време.

Тя се засмя леко.

Пендъргаст се прокашля, взе къшей хляб.

— Имал е обаче една голяма любов и това е била прабаба ми Херцогинята на Къмбърланд. Дарил я с извънбрачна дъщеря, моята баба. – Жената направи пауза и погледна въпросително Пендъргаст. – Затова сте дошли, нали?

На Пендъргаст му потрябва миг, преди да отговори.

— Да, така е.

Тя въздъхна.

— Прадядо ме е свършил така, както мнозина във времето преди пеницилина и с венерически заболявания.

— Лейди Маскелене – рече бързешком Пендъргаст, – моля ви не смятайте, че съм дошъл тук, за да си пъхам носа в личния живот на рода ви. Аз всъщност имам само един въпрос, който се нуждае от отговор.

— Знам какъв е този въпрос. Но искам първо да научите историята на рода ми.

— Няма нужда да…

Маскелене се изчерви, ръката и докосна копчетата на блузата й.

— Искам първо нея да научите. След това няма да има нужда да говорим отново за нея.

Д’Агоста се изненада. „ Искам първо нея да научите“. Първо, преди какво? Пендъргаст изглеждаше също тъй объркан. Във всеки случаи, след като не й отговори нищо, тя продължи отново.

— И така моят прадядо се заразил със сифилис. Болестта стигнала до третия си стадий, когато спирохетите атакуват мозъка. Свиренето му се променило. Станало ексцентрично. На един концерт във Флоренция го замеряли с боклуци. Родът, който притежавал цигулката, си я поискал обратно. Той не искал да я върне. Избягал от тях и от агентите им и пътувал от град на град, движен от засилващата се лудост и подпомаган от безброй жени. Агентите на семейството и частни детективи го преследвали упорито – но дискретно, защото било от изключителна важност да се запази в тайна името на рода, притежаващ цигулката. Прадядо ми винаги бил с крачка пред тях. Свирел нощем в хотелските си стаи: безумни, шокиращи, дори ужасяващи версии на Бах, Бетовен, Брамс, изпълнявани – както се разказва технически виртуозно, но някак студено, странно, изцяло погрешна. Онези, които са го чували, твърдели, че сякаш самият дявол бил обладал цигулката му.

Тя замълча.

— Моля продължете – каза тихо Пендъргаст.

— Родът, който притежавал цигулката Стормклауд, бил много могъщ. Бил свързан кръвно с някои от кралските фамилии в Европа. Но въпреки това не успявали да заловят прадядо ми. Преследвали го от единия край на Европа до другия. Гонитбата най-накрая свършила в малкото селце Снуси в Южен Тирол. Там, под върховете на Доломитите, го сгащили. Предала го, разбира се, жена. Измъкнал се през задната врата на малък хотел и избягал във високите планини само с цигулката и с дрехите на гърба си. Изкачил високия Шилнар Знаете ли го?

— Не – отвърна Пендъргаст.

— Това е високо алпийско плато, вклинено между върховете на Доломитите, прорязано от дефилета с високи скали. Казват, че някога вещиците правели своите сборища на това място. През лятото някои пастири пасат стадата си там. Но вече било есен и платото Шилнар било пусто. През онази нощ валял силен сняг. На следващия ден намерили тялото му – бил измръзнал до смърт в една изоставена овчарска колиба. Цигулката Стормклауд била изчезнала. В снега около колибата нямало никакви следи. Заключили, че по пътя си към платото, в пристъп на лудост, той е хвърлил цигулката във водопада Шилнар.

— Така ли смятате и вие?

— С неохота, но да.

Пендъргаст се наведе напред. Обикновено спокойният му, с почти медени южняшки нотки глас бе станал необичайно напрегнат.