Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Плашите ме.

— Да, и съжалявам за това, но понякога е добре човек да се бои. Всичко ще свърши до два или три дни. Моля ви, бъдете внимателна, Виола. Просто стойте тук и не предприемайте нищо, докато не върна цигулката.

Известно време тя не отговори нищо. След това промълви:

— Трябва да вървите. Ще изпуснете ферибота.

Пендъргаст улови ръката й. Стояха напълно неподвижни, гледаха се в очите и не казваха нищо. След това Пендъргаст се обърна, мина през портата и бързо закрачи по пътеката надолу.

Д’Агоста се бе облегнал върху перилата на кърмата на ферибота и гледаше как островът се стопява на хоризонта по същия начин, по който се бе появил: с някакво усещане за очакване, за ново начало. Пендъргаст стоеше до него. Откакто бяха напуснали малката къща на скалата, агентът не бе промълвил и дума. Гледаше в разпенената диря, очевидно потънал в мисли.

– Фоско е знаел, че ти знаеш – каза Д’Агоста – И това я е спасило.

— Да

— Цялата тази работа… Било е сложен план, за да се сдобие с цигулката, нали?

Пендъргаст кимна

— Знаех си още от началото, че онзи дебел негодник е замесен.

Пендъргаст не отговори. Гледаше в далечината.

— Добре ли си? – осмели се най-накрая да го попита Д’Агоста.

Пендъргаст се сепна, погледна го.

— Добре съм, благодаря.

Островът най-сетне изчезна. И сякаш в същия миг на източния хоризонт започна да се материализира ниският бряг на Тоскана.

— И сега какво?

— Приемам поканата на Фоско. Едно е да знаеш, съвсем друго е да имаш доказателства. Ако искаме да заловим Фоско, ще трябва да се сдобием с машината, която е използвал, за да извърши тези убийства.

— Тогава защо Фоско те кани?

— Иска да ме убие.

— Страхотно. И ти възнамеряваш да приемеш?

Пендъргаст се извърна и отново се загледа в морето, очите му бяха почти бели на ослепителната светлина.

— Фоско знае, че ще приема, защото това е единствената възможност да събера доказателствата, които са ни нужни, за да го тикнем зад решетките. Ако не го направим сега той ще ни преследва в следващите шест месеца може би, след година, или цели десет години… – Млъкна за малко и продължи. – Но има и нещо друго, той вече ще бъде заплаха и за Виола – за лейди Маскелене.

— Разбрах.

Ала Пендъргаст продължаваше да гледа морето. Когато заговори отново, гласът му бе съвсем тих:

— Всичко ще свърши утре, в замъка Фоско.

Брайс Хариман седеше до старата маса и си водеше бележки под острата светлина на ветроупорния фенер, а преподобният Бък седеше срещу него. Беше почти полунощ, но не му се спеше. Предишният ден бе написал потресаващата си статия за провалилия се опит за арестуването на Бък. Беше интервюирал половин дузина свидетели и статията стана сочна: перчещият се полицейски капитан, дошъл да арестува Бък, как се бе изплашил и побягнал, оставяйки на другия капитан – жена – да оправя нещата. Чудесен материал. А в по-дългосрочен план можеше да се окаже не само чудесен материал: вече бе започнал да опипва почвата в „Таймс“ и от там изглеждаха склонни да го интервюират за постъпване на работа. Тази нова статия щеше да бъде още по-сочна. И благодарение на Бък, той сега бе единственият журналист, допускан в палатковия лагер. С тази втора статия по същата тема щеше да удари двойно бинго. Щеше да бъде тук и сутринта, в случаи, че се случи нова конфронтация с нюйоркската полиция.

Съдейки по настроението в лагера това щеше да бъде истинска бъркотия. След провалилия се арест, целият лагер бе нащрек, неспокоен, войнствен, досущ като буре с барут, готово да гръмне. Дори в полунощ, ден след провалилия се опит за арест, всички бяха будни, молитвите и репликите, разменяни в различните насъбрали се групи, звучаха пронизително в мрака. Повечето от хлапаците, които бе забелязал при първото си посещение в палатковия лагер, си бяха отишли – след една-две нощи спане на коравата земя, без Интернет-връзка и кабелна телевизия бяха изприпкали обратни в уютите си предградия. Бяха останали само твърдите елементи, истинските фанатици. А нямаше недостиг от такива в лагера сигурно имаше поне триста палатки.

Самият Бък бе по-различен. Нямаше го колебанието и несигурността, лекият ореол на изненада и учудване, който го съпътстваше преди. Сега изглеждаше почти напълно спокоен и уверен. Когато погледнеше Хариман, сякаш гледаше право през него към някакъв друг свят.

— Е, господин Хариман – рече той, – получихте ли онова, заради което дойдохте? Вече е почти полунощ и преди да се оттегля да почивам, аз обикновено правя обръщение към хората.