Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Жената се обърна към него, сякаш го виждаше за първи път. Но усмивката, с която го дари, бе много топла.

— Добре дошли в Капрая, сержант.

Последва ново неловко мълчание Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Върху лицето му се бе изписало нехарактерно за него изражение на изненада, сякаш някой бе пуснал във врата му кофичка със сладолед. Какво ставаше тук?

— Е, добре – рече лейди Маскелене, отново усмихната. – Предполагам, че сте дошли да ме видите, господин Пендъргаст?

— Да, – отвърна бързешком агентът. – Да, за това сме дошли. Става дума за…

Тя вдигна ръка.

— Едно горещо лозе не е място, където да се води цивилизован разговор. Да отидем в къщата ми и да вземем нещо разхладително на терасата, става ли?

— Да разбира се.

Тя отново се усмихна – ослепителна усмивка с трапчинки.

— Моля, последвайте ме.

Жената пое през лозето, високите й ботуши шляпаха през буците обърната земя. Терасата бе засенчена с пергола, украсена с глицинии, обрамчена с цъфтящ розмарин и миниатюрни лимонови дръвчета. Човек добиваше чувството, че е кацнал на ръба на познатия свят, скалите се спускаха към синьото на безкрайността простряла се до хоризонта и сливаща се с хоризонта. Този простор се нарушаваше само от един малък черен риф на около миля от брега, който служеше само за да подчертае чувството за далечина, за безкрайност.

Лейди Маскелене ги настани на очукани дървени станове край стара маса и изчезна в къщата. Минута по-късно се върна с винена бутилка без етикет, пълна с кехлибарена течност, чаши, бутилка със зехтин и нащърбена глинена чиния с дебели резени селски хляб. Остави чашите, заобиколи масата и ги напълни с бяло вино. Когото подаде чашата на Д’Агоста той долови лекия й аромат: ухаеше на лози, земя и море.

Пендъргаст отпи глътка.

— Ваше ли е, лейди Маскелене?

— Да, и зехтинът е мое производство. Има нещо удивително удовлетворяващо човек да обработва собственото си парче земя.

— Complimenti – Пендъргаст отпи отново, натопи парче хляб в чинията със зехтина – Отлично.

— Благодаря ви.

— Позволете ми да ви кажа за какво сме дошли, лейди Маскелене.

— Не – рече тя с нисък тембър, като не гледаше към него, а към морето. Пъстрите й очи бяха станали почти сини на силната светлина, а устните й се извиха в странна усмивка. – Недейте да разваляте веднага този особен момент.

Д’Агоста се запита за какъв особен момент ставаше дума. Иззад ръба на скалата се носеше лекия шум на прибоя и писъците на чайките.

— Каква очарователна вила имате, лейди Маскелене.

Тя се засмя.

— Че не е вила, не е – просто бунгало край морето. Но точно за това го харесвам. Тук са моите книги, моята музика, моите лози, моите маслинови дръвчета – и морето. Какво повече може да иска човек?

— Споменахте музика. Свирите ли на някакъв инструмент?

Леко колебание.

— На цигулка.

„Е, сега вече напипваме нещо“ – помисли си Д’Агоста винаги Пендъргаст подхождаше към темата по заобиколен начин.

— Цяла година ли прекарвате тук?

— О, не. Омръзва ми. Не съм чак толкова саможива.

— А къде прекарвате останалото си време?

– Водя доста упадъчен живот. Есента в Рим, декември в Луксор, в Зимния дворец.

— В Египет? Странно място за прекарване на зимата.

– Ръководя едни разкопки в Долината на благородниците.

— Значи сте археоложка?

— Египтоложка и филоложка. Има разлика, нали разбирате – ние изучаваме далеч повече неща от пръстта, гърнета и костите. Копаем гробницата на преписвач на Деветнайсетата династия, пълна с жречески надписи. Разбира се, гробницата е била ограбена в древността, но за щастие грабителите са се интересували само от злото и скъпоценни камъни. Оставили са свитъците и надписите непокътнати. Намерихме самия преписвач в саркофаг, държащ връзка загадъчни свитъци, пълни с магически формули, които тепърва ни предстои да разгърнем и да преведем. Те са изключително нежни.

— Очарователно.

— А като дойде пролетта, отивам в Корнуол, в семейното гнездо.

– Пролетта – в Англия?

Тя се засмя.

— Обичам калта. И студения дъжд. И да се просна върху кожата пред пропукващия в камината огън и да си чета. А вие, господин Пендъргаст? Вие какво обичате?

Въпросът изглежда завари Пендъргаст неподготвен и той прикри объркването си като сръбна от виното.

— Това ваше вино ми харесва. Свежо, просто, непретенциозно.

— Направено от малвазийските лози, донесени на острова преди почти четири хиляди години от минойски търговци. За мен вкусът му събужда самота история – минойците прекосяващи тъмното море с триремите си към далечни острови… – Тя се засмя и отмахна кичурите черна коса от лицето си. – Непоправима романтичка съм. Когато бях дете, исках да порасна и да стана като Одисеи. – Погледна към Пендъргаст. – А вие? Какъв искахте да станете, когато бяхте дете?