Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст кимна.

— Що за устройство?

— Устройство, предназначено да изгори Вани. Устройство, което е убило другите. Но в случая с Вани то изглежда не е сработило и се е наложило той да бъде застрелян.

— Браво.

— А твоята хипотеза?

— И аз стигнах до същите заключения. Вани е бил първата жертва – може би върху него е било изпробвано устройството – много специализирано устройство за убиване. Изглежда в крайна сметка си имаме работа с убиец от плът и кръв.

Фериботът вече се плъзгаше покрай облените от пяната на вълните вулканични скали към малкото пристанище. Зад кея беше струпана редица рушащи се сгради, боядисани в жълто и червено, зад които се издигаха стръмни склонове, фериботът застана на кея, от него слезе само една коза и група пътници, които бързо се пръснаха. Едва Д’Агоста стъпи на твърда земя и корабчето вече излизаше на заден ход, за да се насочи към следващото си пристанище – остров Елба.

— Разполагаме с четири часа, преди фериботът да се върне по обратния си път – рече Пендъргаст, извади листче хартия и го проучи внимателно. – Лейди Виола Маскелене, Виа Сарачино 19. Да се надяваме, че ще заварим синьорината у дома й.

Двамата с Д’Агоста се насочиха от кея към автобусна спирка. След малко стар оранжев автобус се появи кихайки, с мъка направи обратен завой на единствената тясна улица и отвори вратите си. Качиха се. Вратите изскърцаха жалостиво, затвориха се и рейсът пое с пъшкане и кихане обратно по плашещо стръмния склон, който се издигаше сякаш направо от разпененото море.

След пет минути се озоваха в селото на края на пътя. Вратите отново се отвориха със скърцане и двамата слязоха. От едната страна на пътя имаше старинна църква, боядисана в прасковен цвят, от другата магазинче за тютюневи изделия. Оттам в различни посоки тръгваха калдъръмени улички, твърде тесни, за да мине по тях кола. Пред тях бяха надвиснали руините на огромен замък, изцяло обрасъл с диви круши. Зад селото се издигаха редица голи, покрити само с храсталак хребети.

— Очарователно – рече Пендъргаст. Посочи стара мраморна улична табела, циментирана към стената на сграда, върху която пишеше: Виа Сарачино. – Насам, сержант.

Поеха по уличка между малки варосани къщи, номерата им постепенно намаляваха. Скоро селцето свърши, пътя стана черен, обграден с каменни стени, зад които имаше малки градини с лимонови дръвчета и микроскопични лозя. Във въздуха се носеше мирис на цитрусови плодове. Пътят зави рязко и ето – на ръба на скалата, напълно усамотена се намираше каменна къща, потънала в сянката на бугенвилии, обърната към синия безкрай на Средиземно море.

Пендъргаст пое по пътечката надолу, навлезе във вътрешния двор и почука на вратата.

Тишина.

— C’e nessuno? [48] Има ли някой тук? (ит.). – Б.пр. – извика той.

Вятърът шумеше в розмариновите храсти и понесе аромата на морето със себе си.

Д’Агоста се огледа.

— Ей там има някой – рече той – Мъж, който копае – Кимна към малко, разположено върху тераси лозе на около стотина метра, където някакъв силует размахваше права лопата. Мъжът бе с опърпана сламена шапка, стари платнени панталони и груба разкопчана риза. Като ги видя, човекът се изправи.

— Поправка: жена, която копае.

Пендъргаст пое енергично по пътечката. Като стигна до лозето, той пристъпи внимателно встрани от току-що обърната почва. Жената ги гледаше, подпряна на лопатата си.

Пендъргаст се спря и протегна ръка с обичайния си полупоклон. В отговор тя свали сламената шапка, изпод която рукна порой от лъскава черна коса и пое ръката му.

Д’Агоста замря на място. Това изобщо не е жена на средна възраст.

Беше поразително красива, висока с атлетична фигура, и живи пъстри очи, високи скули, с почерняла от слънцето и покрита с лунички кожа, с ноздри, все още разширени от усилието на копаенето.

След малко видя, че след като се бе поклонил. Пендъргаст сякаш бе замръзнал на място, все още уловил ръката й, без да казва нищо, но взрян в очите й. Жената изглежда правеше същото. Последва миг на пълна неподвижност. Д’Агоста се запита дали не се познаваха отпреди – струваше му се, че току-що се бяха разпознали.

— Казвам се Алойзиъс Пендъргаст – рече след малко агентът.

— А аз съм Виола Маскелене – отвърна тя с топъл и разкошен алтов глас.

След като си пуснаха ръцете. Д’Агоста отбеляза, че нехарактерно за него, Пендъргаст бе забравил да го представи.

— А аз пък съм сержант Д’Агоста от Саутхамптънското полицейско управление.