Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Д’Агоста се изправи веднага и насочи лъча светлина към криптата.

— Чу ли?

— Плъх. Светлината, ако обичаш.

С разтуптяно сърце Д’Агоста насочи отново лъча към трупа на Вани. А колко време трябваше да чакат да се оформи документацията? Година? Може би две.

Чу се нов шум и Д’Агоста насочи светлината назад. Плъх с големината на малка котка бе приклекнал и мигаше, показал зъбите си, съскаше.

— Къш! – Д’Агоста ритна прахоляк и камъчета към него и плъхът изчезна.

— Светлината!

Д’Агоста извъртя отново лъча.

— Отвратителни гадини.

— Ето още една – Пендъргаст постави издължена капка застинал метал в епруветката. – Интересно Металът е проникнал през повече от двайсетина сантиметра плът. Тези капки не просто са се пръснали върху тялото, а са влезли в него с голяма скорост. Предполагам – в резултат на малка експлозия.

Пендъргаст извлече трета и четвърта капка, затвори епруветката и махна лулата. Всичко това изчезна в костюма му.

— Мисля, че тук вече свършихме – рече той и погледна Д’Агоста – Да върнем господин Вани във вечното му жилище.

Д’Агоста се наведе и отново улови трупа, за да му помогне да го върне в нишата.

Пендъргаст събра частиците от трупа, които бяха попаднали върху доклада на съдебния лекар и ги хвърли в нишата. След това извади малка туба с циментов разтвор като пластилин, намаза ръбовете на мраморната плоча и я постави на мястото й, като почука тук и там, за да се задържи.

След това отстъпи назад и погледна „произведението“ си.

— Отлично.

Излязоха от криптата и се изкачиха в църквата. Вратата все още бе затворена и заключена. Пендъргаст я отключи и Д’Агоста го прикриваше, докато пресече двора. Миг по-късно чу гласа на Пендъргаст.

— Всичко е наред.

Д’Агоста пристъпи напред, изпитвайки безкрайно облекчение, че се бе отървал от гроба. Отупа ръцете и краката си и усети, че миризмата и плесента все още си оставаха полепнали по дрехите му. Пред него Пендъргаст сочеше към височината на хълма. Чифт светлини от фарове се виеха по склона на половин миля под тях.

— Това е нашият човек.

Фенерчето му светна върху непознати стъпки от обувки ясно очертани в късата, потънала в роса трева.

— Какво е правил?

Изглежда повече не искат да ни убиват. По-скоро са ангажирани да установят колко знаем. Как мислиш, защо го правят, Винсънт?

На Хейуърд никога не бе й се нравило усещането за „дежавю“ [47] Вече преживяно, случвало се преди (фр.). – Б.пр. , а този следобед тя го изпитваше особено силно, седеше в същата зала, със същите хора, слушайки същите доводи, които изслушала и преди двайсет и четири часа. Само че сега бе време за слагане на тенекии под задниците. Ситуацията й напомняше за играта „музикални столове“: веднага щом музиката в стаята спре, някой смотаняк ще остане да стърчи без стол, с оголен задник, готов да го наритат.

Грейбъл изглежда се опитваше с все сили да направи така, че този задник да бъде нейният.

Беше тъкмо по средата на много оплетен отчет за проваления опит за арест, отчет, които някак си преобрази собственото му малодушно и безотговорно поведение в самооправдание и героизъм. Разказът му се точеше и точеше, кулминацията му бе как бил принуден да стреля във въздуха, за да предупреди озверилата тълпа. В резултатна това получили възможност да се изтеглят в пълен боен ред, запазвайки достойнството на Нюйоркското полицейско управление, въпреки че не бяха успели да изпълнят целта си да арестуват Бък. През цялото време в разказа му присъстваше, макар и слабо внушението, че той е свършил цялата работа, че той е поел всички рискове, докато Хейуърд е била, в най-добрия случай, неохотна участничка. Той дори успя да създаде впечатлението, че се въздържа от критика, сякаш тя му бе била само в тежест през цялата операция.

„Ако и в работата го биваше толкова, колкото в майсторенето на тенекии за задника – помисли си Хейуърд – сега нямаше да сме на този хал “. Помисли си дали да не отговори, но реши, че не иска да играе точно тази игра. Ако изтъкнеше, че Грейбъл бе избягал като страхлив пес с подвита опашка, че бе стрелял паникьосан и че бе изгубил оръжието си – е, това би изяснило случилото се, но нямаше да й донесе нищо хубаво. Мислите й се отвлякоха от този парад на полуистини.

Единствената светлинка бе новината, че Пендъргаст и Д’Агоста изглежда напредваха в Италия. А и Пендъргаст не й бе на главата, без съмнение сега вгорчаваше живота на някой италиански офицер от полицията. От друга страна, Д’Агоста й липсваше. Липсваше й повече, отколкото бе очаквала.