Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Църквата, в която бе погребан Карло Вани се намираше в подножието на Апенините, над град Пистоя, в края на лъкатушещ път, който сякаш се изкачваше безкрайно в мрака. Новият им фиат се люшкаше напред-назад, а фаровете му пронизваха пълния мрак след всеки завой.

— Трябва да сме готови за компания каза Пендъргаст.

— Мислиш, че знаят, че сме тук?

— Знам го. Една кола ни следва. Зърнах я на няколко пъти на три или четири завоя зад нас. Ще трябва да паркира под църквата, но аз нямам намерение да се оставя да ме изненада. Запознат ли си с метода „придвижване и прикриване“ при приближаването към дадена цел?

— Разбира се.

— Ти ме прикриваш, докато се придвижвам, сетне аз ти давам знак да ме последваш, ето така – и той подсвирна тихо като бухал

Д’Агоста се усмихна.

— Способностите ти винаги ме изненадват. Правила за стрелба?

— Имаме си работа с потенциален убиец, но не можем да стреляме първи. Изчакай първия му изстрел, след това стреляй на месо.

— А междувременно той ще те свали.

— Мога да се погрижа и сам за себе си. Ето, стигнахме. – Пендъргаст намали и взе последния завой. – Провери си оръжията.

Д’Агоста извади своя глок, извади пълнителя, увери се, че е пълен, върна го обратно и дръпна затвора. Пендъргаст мина покрай църквата, паркира на обръщача в края на пътя и слезе от колата.

Обгърна ги миризма на смачкан джоджен. Беше студена, безлунна нощ. Над короните на кипарисите небето бе изпъстрено със звезди. Самата църква бе под тях, силуетът й едва се очертаваше на фона на далечното зарево на Пистоя. В мрака пееха щурци. Беше чудесно място за обир на гробове, помисли си Д’Агоста – тихо и усамотено.

Пендъргаст го докосна по рамото и кимна към тъмната китка дървета на около стотина метра надолу по хълма. Д’Агоста се приведе тихо в сянката на колата с изваден пистолет, а Пендъргаст се стрелна безшумно към дърветата и изчезна в тъмнината.

Минутка по-късно Д’Агоста чу тихото подсвирване. Изправи се и затича към дърветата при Пендъргаст. Отвъд бе църквата – малка и много стара, построена от каменни блокове, с квадрата кула. Предният вход – готическа арка над дървена врата – бе затворен.

Пендъргаст докосна отново Д’Агоста по ръката и кимна, този път към входа. Д’Агоста се изтегли в сянката и зачака. Пендъргаст прекоси като стрела двора пред църквата Д’Агоста едва виждаше силуета му, черен на черен фон, пред вратата. Дочу шума от опитването на вратата. Той бе последван от едва доловимо дращене на метал върху метал – Пендъргаст отключваше бравата – а след това се чу и леко изскърцване при отварянето на вратата. Пендъргаст бързо се мушна вътре. След малко се чу ново изсвирване на бухал Д’Агоста пое дълбоко дъх, прекоси открития площад и влезе. Пендъргаст веднага затвори вратата зад него и като мушна някаква тясна шина в ключалката и я заключи.

Д’Агоста се обърна и се прекръсти. Вътрешността на църквата бе хладна и миришеше на восък и камък. Няколко полустопени свещи пред оцветената дървена статуя на Дена Марля хвърляха слаба оранжева светлина в малкия кораб на църквата.

— Ти мини отляво, аз – вдясно – каза Пендъргаст.

Поеха покрай срещуположните стени на старинната църква с извадени пистолети. Беше празна, ако се изключат статуята на Дева Мария, изповедалнята със спусната завеса и грубоватия олтар с разпятието.

Пендъргаст се промъкна към изповедалнята, дръпна завесата.

Празна.

Д’Агоста видя, че прибра пистолета си и се запъти плавно към ръждясалата желязна врата в далечния ъгъл. Наведе се към ключалката – и след малко подрънкване и стържене – я отвори. Зад нея се разкри спускащо се надолу каменно стълбище Пендъргаст включи фенерчето си и го насочи в мрака.

— Това не е първият гроб, чийто покои съм нарушавал – прошепна Пендъргаст, когато Д’Агоста приближи. – но обещава да бъде най-интересният.

— Защо Вани е погребан тук, а не в гробище навън?

Минаха през вратата и Пендъргаст внимателно я затворя и заключи.

— Поради стръмния хълм, църквата няма външно camposanto [46] Гробище (ит.). – Б.пр. . Всички мъртъвци са погребани долу, в криптата, издълбана в скалата под църквата.

Спуснаха се по стъпалата и се озоваха в ниско, сводесто помещение. Сега ноздрите на Д’Агоста се изпълниха с миризма на плесен. Вляво фенерчето освети няколко средновековни саркофага, телата на починалите в някои от тях бяха скулптирани в мрамора на горните си капаци, изглеждаха като заспали. Един беше в броня, а друг – облечен като епископ.