Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Padre – рече Пендъргаст с тих и спокоен глас. – mdica la confesstone piu terribile che leha masentito.

Очите, тъй мъдри и толкова близо до смъртта изглежда разбираха всичко.

— Un ragazzo Americano che ha faito un patto con il diavolo, та ho salvato, sicuramento salvato.

Отецът въздъхна, усмихна се, сетне затвори очи и издаде една дълга, последна, тръпнеща въздишка.

Миг по-късно санитарите се втурнаха в параклиса с носилка. Последва бурна дейност, когато предприеха мерки за стабилизиране на жертвата: единият санитар му прикачваше кардиологичен монитор, докато другият предаваше по радио станцията си данните за състоянието му и получаваше нареждания. Носилката бе изнесена от вратата и секунди по-късно боботенето на вертолета започна отново да утихва. И след това всичко свърши. Църквата изведнъж се оказа неочаквано пуста, във въздуха продължаваше да се носи аромат на тамян, а постоянният шепот на молитвите добавяше странна нотка на покой след най-шокиращия акт на насилие.

— Онзи избяга – рече задъхан Д’Агоста.

Пендъргаст положи длан върху ръката му.

— Съжалявам, Винсънт.

— Какво каза на свещеника преди малко?

Пендъргаст се поколеба за миг.

— Попитах го дали си спомня най-ужасната изповед, която някога е чувал. Той отвърна, че била на едно момче американско момче, което било сключило сделка с дявола.

Стомахът на Д’Агоста се сви от отвращение. Значи, в крайна сметка, всичко бе вярно. Наистина беше вярно.

— Добави, че той със сигурност спасил душата на момчето. Всъщност знаел, че е спасил душата му.

Д’Агоста трябваше да седне. Увеси глава, все още силно задъхан, след което погледна отново Пендъргаст.

— Да. Но какво да кажем за останалите трима?

Преподобният Бък седеше зад писалището в палатката си, а лъчите на яркото утринно слънце косо пронизваха мрежата на вратата и „подпалваха“ брезентовите стени. Всички в лагера бяха още възбудени от конфликта с полицията, все още кипяха от енергия. Бък усещаше как тази енергия се пропива и в собственото му тяло. Страстта и вярата на неговите последователи го удиви и го вдъхнови. Очевидно бе, че духът на Бога бе с тях. А с Божията помощ всичко бе възможно.

Проблемът бе, че полицията нямаше да се спре. Щеше да действа решително и то скоро. Неговият час щеше да дойде: часът, заради който бе стигнал дотук, за който се бе трудил толкова много, за да постигне предначертаното.

Но кой точно час? И как точно щеше да го постигне? Въпросът го глождеше вече дни наред. Първо бе като далечен слаб гласец, някакво чувство на безпокойство. Но Сага той вече не го оставяше на мира, въпреки молитвите, поста и покаянието. Неведоми са пътищата Господни, загадъчни са желанията Му.

И въпреки това той сведе глава за молитва, да помоли Бог да му покаже пътя.

Чуваше шума от стотици разговори навън. Вслуша се. Всички говореха за неуспешния опит той да бъде арестуван. Странно бе, че полицията бе пратила само двама души. Навярно не искаха да показват агресивност, да не се случи ново Уейко.

Уейко. Тази ремарка на жената-ченге го бе отрезвила. Беше почти хирургически точна. Биваше си я, тази жена. Едва ли бе над трийсет и пет годишна много привлекателна и самоуверена. Другият бе просто поредният слабак, суетен дерибей, като маса други нещастници, с които си бе имат работа в пандиза. Но тя – тя излъчваше увереност, сила самият дявол бе зад гърба й.

Дали трябваше да се съпротивлява да организира отпор? Държеше огромна сила в ръце, стотици последователи, които му вярваха от цялата си душа и сърце. Той притежаваше силата на убеждението и на Светия дух, ала те притежаваха силата на физическите оръжия. Зад тях бе силата на държавата. Разполагаха с оръжия, сълзотворен газ, водни оръдия. Ако той се възпротиви, щеше да последва клане.

Какво искаше Бог да направи той? Сведе глава и отново се помоли.

Върху едно от дървените стълбчета се почука.

— Да?

— Почти е време за сутрешната проповед.

— Благодаря ти, Тод.

Нуждаеше се от отговор, дори и само за себе си, преди да се изправи отново пред своите хора. Те разчитаха на него за духовно напътствие в тази най-голяма от всички кризи. Гордееше се с тях, с тяхната смелост и убеденост. „Войници на Рим“ – ето какво бяха крещели съвсем на място на ченгетата.

Войници на Рим – ето, това беше.

Изведнъж, досущ както зацепват зъбците на някаква огромна духовна машина, поредица от връзки съвпаднаха в съзнанието му тъй, както падат плочките на доминото. Пилат, Ирод, Голгота. Той си е бил все там – отговорът, който търсеше. Необходима бе само силата на вярата, за да го открие.