Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Знаеш ли накъде се е запътил? – попита задъхалият се Д’Агоста.

— Към гората долу.

Стълбището се поизправи за малко и те прескочиха нова дупка. На това място парапет липсваше, можеха да се държат само за груби издатини в скалата. Брулеше ги силен и студен вятър.

Отдолу проехтя изстрел. Монахът се подхлъзна, улови се за една подпора и залази да възстанови равновесието си, Д’Агоста опря гръб о скалата. Беше напълно открит, неспособен да помогне, неспособен дори да мръдне напред. Уловил се с две ръце за скалата не можеше дори да извади пистолета си от кобура.

Проехтя нов изстрел. Струя ситни камъчета ужили лицето на Д’Агоста. Погледна надолу и видя убиеца на стотина метра, насочил пистолета си право към тях.

Трябваше да се направи нещо, не можеше просто да стои там и да чака да го прострелят. Д’Агоста пусна едната си ръка, задържайки се към ръба на скалата с крака и колене, и извади пистолета си. Прицели се, доколкото можа и стреля веднъж, после още един път.

Попаденията бяха близко до целта – само на сантиметри от нея. Мъжът извика и залегна, скри се. Междувременно монахът се изкатери и се премести на по-безопасно място. Д’Агоста усети, че се подхлъзва; трябваше да изостави пистолета си.

— А me! [38] Към мен! (ит.). – Б.пр. – извика монахът.

Д’Агоста му хвърли пистолета и монахът сръчно го улови. След това се изтегли отново на старото си място и прескочи дупката. Още щом премина отсреща прозвуча нов изстрел.

— Залегни!

Двамата залегнаха на каменната пътека под несигурната защита на малка каменна издатина. Нов изстрел, нов дъжд от откъртени камъчета.

Господи помисли си Д’Агоста – приковани сме. Не можеха да се придвижат нито напред, нито да се върнат назад. Трябваше отново да отвърне на огъня.

Монахът му подаде пистолета.

Д’Агоста извади пълнителя, провери го. Останали му бяха осем патрона. Върна пълнителя на мястото му.

— Когато стрелям, тръгваш. Capisci? [39] Разбрано? (ит.). – Б.пр. .

Монахът кимна.

С рязко движение Д’Агоста се надигна, прицели се и откри притискащ огън, куршумите „подстригаха“ камъка, зад който бе залегнал стрелецът – притискаше го към камъка не му даваше възможност да стреля. Монахът изпълзя по откритата част от пътеката намери добро прикритие в далечния и край, където тя отново поемаше надолу по грубото стълбище.

След като изразходва патроните си Д’Агоста залегна отново зад каменната издатина. Зареди резервния си пълнител, след което пробяга откритото пространство и стигна до монаха и укритието на стълбите, където спря да надникне иззад каменната стена. Стрелецът не се виждаше никъде.

Д’Агоста се изправи и възобнови преследването си, следван по петите от монаха. Спускаха се дълго време, докато най-сетне стигнаха до дъното. Там, в основата на скалата, имаше малко лозе. Зад него се издигаше плътната стена на гората.

— Накъде? – попита Д’Агоста.

Монахът сви рамене.

— Избягал е.

— Не. Ще го гоним през гората.

Д’Агоста пое отново, полуприведен, покрай редовете лози към гората. След малко навлязоха в нея, високи стволове ги заобикаляха, тихи и студени, ухаещи на смола, те се простираха напред в тъмнина. Д’Агоста огледа земята, но нямаше следи от стъпки върху дебелия слой борови иглички.

— Имаш ли представа накъде е отишъл? – попита той

— Невъзможно да знам. Трябва кучета.

— В манастира има ли кучета?

— Не

— Можем ли да повикаме полицията?

Монахът отново сви рамене.

— Отнема време. За кучета – два, три дни, може би.

Д’Агоста впери отново поглед в безкрайната гора.

— Мамка му!

В църквата продължаваше да цари пълно объркване. Пендъргаст се бе надвесил над проснатото тяло на монаха и му правеше сърдечен масаж и изкуствено дишане. Неколцина от монасите бяха коленичили в полукръг, очевидно водени от главата на ордена; останалите стояха по-надалеч и шепнеха тихо, шокирани. Когато Д’Агоста прекоси параклиса, напълно изтощен, дочу далечното боботене на вертолет.

Наведе се и улови крехката ръка на стария свещеник. Очите му бяха затворени, лицето посивяло. Отзад продължаваше постоянният шепот на молитви, успокояващи в своя мерен ритъм.

— Мисля, че е претърпял сърдечен удар – каза Пендъргаст, като продължаваше да натиска гръдни и му кош. – От травмата на огнестрелната рана. Но въпреки всичко, след като дойде вертолетът, може да бъде спасен.

Монахът неочаквано се закашля. Ръката му трепна, очите се отвориха, взряха се право в Пендъргаст.