Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Най-добре е да сторите нещо, преподобни. Всичко е във вашите ръце.

Бък пристъпи напред и вдигна ръце. Тълпата замлъкна и моментално спря.

Бък изчака малко, след това бавно свали ръце и насочи непомръдващ пръст към Грейбъл.

— Този мъж дойде тук под плаща на Принца на мрака да ме арестува. Но Бог разкри измамата му.

Грейбъл изглежда бе изгубил дар слово.

— Тези центуриони, тези войници на Рим навлязоха в нашия лагер като дебнещи змии по поръчка на самия дявал. Но те бяха победени от собствения им позор и малодушие.

— Позор, страхливци!

Хейуърд се възползва от краткото затишие, за да се обърне към Бък:

— Бихме искали сега да си вървим.

Нов рев изригна от тълпата.

— Позор!

Една сопа излетя от тълпата и пална в краката им. Хейуърд видя и други, размахващи се над главите на тълпата. Хората по краищата й започнаха да търсят в храсталака камъни.

Хейуърд се наведе напред и заговори тихо с надеждата, че само Бък може да я чуе:

— Преподобни Бък? Какво ще стане с вас и с последователите ви, ако бъдем ранени? Или взети като заложници? Как смятате, че ще реагира НПУ на нещо подобно? – Усмихна му се хладно – В сравнение с онова, което ще последва Уейко [35] В Уейко, Тексас, САЩ – от 28 февруари до 19 април 1993 г., е проведена военна операция, осъществена от Федералното бюро за разследване в местността „Планината Кармен“, заемана от религиозната общност Клонка Давидова. Загиват 79 членове на Клонката, както и 4 агенти. – Б.пр. ще изглежда като безобидно неделно барбекю.

Последва миг тишина. След това, без дори да даде знак, че я е чул, Бък отново вдигна ръце и склони глава надолу. И мигновено отново се възцари мълчание.

— Народе мой – рече той. – Народе мой! Ние сме християни. Те може да са дошли със зла воля, но ние трябва им покажем състрадание и прошка – Обърна се към адютанта си. – Разчисти път за нечестивците, Тод. Нека си идат с мир.

Сопите бавно се смъкнаха надолу. Сред неспокойната тълпа се отвори проход. Хейуърд се наведе с пламнало лице, взе пистолета на Грейбъл и го мушна в колана си. Обърна се и видя, че Грейбъл не я последва. Продължаваше да стои като истукан.

— Идваш ли, капитане?

Той се сепна, огледа се, след което мина покрай нея, без да я погледне. След малко се впусна в тръс. От тълпата се разнесоха весели, подигравателни викове. Хейуърд го последва със спокойна изпълнена с достойнство походка, гледаше право пред себе си, като се опитваше да не издаде по някакъв начин – чрез изражение, стоика, глас, – че изпитваше най-голямото унижение в цялата си кариера.

В ухото на Д’Агоста проехтя ужасно силен изстрел. Беше Пендъргаст – стреляше над главите на тълпата.

Убиецът се обърна и ги видя, че идват. Погледна отново надолу – към рухналия в краката му мъж, бързо се огледа, обърна се и хукна. Монасите с кафяви раса се струпаха около падналия брат, някои се молеха други викаха и жестикулираха.

Неколцина монаси сочеха към дъното на църквата Da qucsta parte! Е scapato dla! [36] Натам! Нататък избяга! (ит.). Б.пр. .

Пендъргаст им хвърли един поглед.

— Винсънт, след него! – извика той, вече извадил клетъчния си телефон, за да извика санитарен вертолет.

Един монах скочи на крака и улови Д’Агоста за ръката.

— Аз ще ти помогна – рече на развален английски. – Следвай ме.

Двамата изтичаха през вратата вдясно от олтара минаха по тъмен коридор и излязоха във вътрешния двор на манастира, прекосиха го и затичаха по втори каменен коридор, който свърши на самия ръб на скалата. Тук спряха. Друг коридор пресичаше техния, беше с арки и колони, издялани в самата скала.

— Онзи е минал оттук – каза монахът и хукна по старинния изписан с фрески коридор. В края му имаше желязна врата, беше открехната и монахът рязко я отвори.

В тъмния коридор нахлу слънчева светлина. Д’Агоста го последва през вратата и излезе на открито. Главозамайващо стръмно стълбище се спускаше пред него, издялано направо в каменната стена, което изобщо не бе обезопасено, ако не се брои изгнилият железен парапет.

Д’Агоста се отдръпна от стената и надникна над парапета. В един миг така му се зави свят, че щеше да припадне. След това зърна облечената в черно фигура да се спуска по каменните стъпала.

— Eccolo! [37] Ето го! (ит.). Б.пр. – извика монахът, който се появи с развято расо зад него.

Д’Агоста тръгна надолу толкова бързо, колкото посмя стъпалата бяха тъй излъскани от времето, тъй влажни, че бяха хлъзгави, като че бяха заледени. Стълбището бе старо и отдавна неизползвано, на места бе тъй ерозирало, че трябваше да прескачат над пропастта.