Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Опасенията на Хейуърд се засилиха. Нямаше да е лесно като „проникваш и излизаш“. Импровизираното градче се бе разраснало много повече отколкото бе очаквала трябва да имаше триста палатки, може би и повече, пръснати под дърветата. А и пейзажът не бе удобен: тъмнозелени дървета и обрасли с листак долчинки, заобиколени от тревисти хълмчета, чийто склонове често разкриваха ивици тъмносиви скали. През гъсталака тя едва виждаше паркирания на Пето авеню полицейски автомобил, който щеше да откара Бък. Със запален двигател той бе спрял откъм страната на парка, точно срещу входа на сградата, в която бе живял Кътфорт.

Истината беше, че това бе последното място, където би искала да бъде в този момент. По правило би трябвало да се занимава с разследването на убийството на Кътфорт, не би трябвало да бъде тук – не и когато имаше неразкрито убийство, по което трябваше да се работи. Чувстваше се прекалено много като в онези гадни минали дни, когато бе новобранец в уличните патрули.

Погледна към Грейбъл. Предишната вечер бе разговаряла накратко с Д’Агоста сега й се искаше той да бе тук. Той бе човекът, на когото можеш да разчиташ. А що се отнася до Грейбъл…

Грейбъл поправи вратовръзката си, изпъна рамене.

— Хайде да заобиколим и да влезем откъм запад.

Потеше се, ризата бе залепнала на гърдите му, въпреки приятната утрин.

Хейуърд кимна.

— Доколкото разбирам решаваща ще бъде скоростта. Не искаме да ни забавят там.

Грейбъл преглътна, повдигна колана си.

— Капитане, за разлика от някои други хора в полицията, аз не съм си губил времето в класната стая, да трупам университетски дипломи. Издигнал съм се от обикновен полицай. И знам какво правя.

Последва дълга пауза, докато Грейбъл оглеждаше спящия палатков лагер. Хейуърд погледна часовника си. Светлината се усилваше бързо и слънцето щеше да изгрее след броени минути. Какво, по дяволите, чакаше Грейбъл?

— Ако нямаш нищо против, май вече закъсняваме – каза тя

— Аз не действам по разписание, капитане.

Хейуърд се опита да потисне опасенията си. Операцията се командваше от Грейбъл – Рокър ясно бе заявил това, – и тя трябваше да следва указанията му. Нямаше да е от полза да влязат в лагера с изострени отношения. А планът можеше и да успее. По дяволите, той щеше да успее, ако можеха да влязат и излязат достатъчно бързо, да завлекат Бък до чакащата патрулка преди някой да се е събудил. „ Би могъл да успее – рече си тя, – стига Греибъл да предприеме бързи действия . Ако трябва да арестуват някого, просто го направи . Няма нужда да му даваш възможност да се усети“. Погледна отново Грейбъл, питаше се защо се бави толкова.

— Добре – рече Грейбъл, като забеляза погледа й. – Да вървим.

Тръгнаха на запад през ниските дървета и шубрака под тях, заобиколиха фланга на палатковия лагер, като се придържаха към плиткия проход. Скоро стигнаха до тясна пътека, която водеше право към импровизираното селище.

Вече се спускаха надолу и миризмата на мръсен канал и на немити хора връхлетя Хейуърд с все сила.

С приближаването им към границите на лагера Грейбъл ускори крачка. Неколцина бяха вече станали, готвеха на малки туристически огнища, други просто се разхождаха.

Грейбъл се поколеба, след като премина през външния кръг от палатки. След това кимна отривисто към Хейуърд и двамата закрачиха отново. Хейуърд кимаше дружелюбно на вече станалите, които ги гледаха. Теренът стана равен и палатките вече бяха по-близо една до друга и оформяха тесни алеи и улички. След няколко минути пристигнаха на централната поляна около палатката на Бък.

„Дотук добре“ помисли си Хейуърд.

Предното платнище бе завързано за двете странични стълбчета. Грейбъл спря пред входа и извика силно:

— Бък? Тук е капитан Грейбъл от Нюйоркското полицейско управление.

— Ей! – извика появилият се сякаш от дън земя мъж с чисти черти на лицето. – Какво правите?

— Не е твоя работа – отвърна безцеремонно Грейбъл.

„Мамка му помнели си Хейуърд. Не така“.

— Няма никакъв проблем – рече тя. – Тук сме само да поговорим с преподобния.

— Тъй ли? И за какво?

— Отдръпни се, приятел – рече Грейбъл.

— Какво има? – долетя приглушен глас от палатката – Какво става?

— Капитан Грейбъл, от НПУ.

Грейбъл започна да развързва връзките, с които предното платнище бе прикрепено към едно от стълбчетата. Почти бе свършил, когато отвътре се подаде ръка, улови неговата и я отстрани. Платнището се вдигна и Бък застана ред тях – изправен и неумолим.