Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— И?

— Отиде да се изповяда и веднага след това си събра багажа и замина.

— А другите американски студенти?

— Не си спомням. Всяка година те празнуват деня на Вси светии, който, доколкото знам, вие наричате Хелоуин. Повод да се напият.

— Знаете ли къде са били онази вечер или с кого евентуално са се срещнали?

— Не знам нищо повече от онова, което ви казах.

Откъм рецепцията прозвуча звънец.

— Имам гости, които трябва да обслужа – рече тя.

— Един последен въпрос, синьора, ако обичате – рече Пендъргаст – Жив ли е все още свещеникът, който го е изповядал?

— Трябва да е бил отец Дзеноби. Да, отец Дзеноби. Сега живее при монасите от ла Верна.

Тя се обърна, но сетне се спря и бавно извърна поглед.

— Но дълбоко се лъжете, ако мислите, че можете да го убедите да наруши свещената тайна на изповедта, господине.

Д’Агоста предположи, че като излязат от двореца, ще се върнат направо в хотела. Но вместо това Пендъргаст се забави на площада разхождаше се с ръце в джобовете, погледът му се стрелкаше наляво и надясно. След няколко минути, той се обърна към Д’Агоста:

— Gelato [34] Сладолед (ит.). – Б.пр. . Ако не греша един от най-добрите може да бъде намерен в кафе „Рики“

— Отказал съм се от сладоледа.

— А аз не съм. Моля те, направи ми това удоволствие.

Влязоха в кафенето и приближиха бара. Пендъргаст поръча своя сладолед – тирамису с крем англез – докато Д’Агоста поиска еспресо.

— Не знаех, че си падаш по сладкото – рече Д’Агоста, след като се подпряха на бара.

— Имам нещо като слабост към джелатото. Но основната причина да се отбием тук е да разберем какви са намеренията му.

— Намеренията му ли? Чии намерения?

— На мъжа, който ни следи.

Д’Агоста се изправи.

— Какво?

— Не, не се оглеждай. Той е с нищо незабележим, на около трийсет и пет години, облечен е със синя риза и тъмни панталони. Доста добър професионалист.

Сладоледът на Пендъргаст пристигна и той си близка изискано от него. Но изведнъж изражението на лицето му се промени рязко.

— Току-що влезе в пансиона – рече той. И като изостави сладоледа си той пусна няколко монети евро на тезгяха и излезе с бърза крачки от кафенето. Д’Агоста го последва.

— За синьората ли се безпокоиш?

— Синьората е в пълна безопасност. Бая се за свещеника.

— Свещеникът ли? – Д’Агоста изведнъж проумя – Тогава трябва да спрем онзи, когато излезе от пансиона.

— Това няма да ни доведе до нищо, а само ще ни забърка в безкрайни формалности. Най-добрият ни шанс е да стигнем до манастира. Хайде, Винсънт, нямаме нито миг за губене.

След двайсет минути вече пътуваха сред хълмовете североизточно от Флоренция, зад волана на взетия под наем фиат бе Пендъргаст. Макар Д’Агоста сам да бе шофирал много пъти с висока скорост – и въпреки че Пендъргаст очевидно бе специалист и по тази част, – сърцето на ченгето заби в необичаен пулс. Колата със свирене на гумите отсече поредица от остри завои, нито един, от които не бе обезопасен с мантинела. След всеки завой при изкачването, пред тях се разкриваше ново планинско море големият гръбнак на Апенините.

— Усещах от известно време, че сме следени – каза Пендъргаст – Откакто намерихме трупа на Булард, а може би дори отпреди това. Във важни моменти – като пътуването ни до Кремона – успях да го задържа на една ръка разстояние. Още не съм се сблъсквал със сянката ни, надявах се да науча кой стои зад него, не смятах, че ще възприеме такъв директен подход, както го направи току-що на площада. Това означава, че приближаваме към истината. Означава също и по-голяма опасност, както за нас, така и за онези, които разполагат с важна информация – като отец Дзеноби.

Гумите на колата изсвириха на поредния завой. Д’Агоста напрегна тяло да отговори на страничното ускорение, по тялото му изби пот.

— Виждал съм те да измъкваш информация от всякакви – рече той, когато можа да поеме отново дъх – Но ако можеш да убедиш един свещеник да разкрие изповед отпреди трийсет години, ще преплувам целия път до Саутхамптън.

След нов дълъг завои и свирене на гуми, колата буквално увисна на ръба на пропастта.

Този път Д’Агоста едва успя да разтвори пръстите си, вкопчили се в арматурното табло.

— Не смяташ ли, че трябва да намалим скоростта?

— Не, не смятам – кимна му през рамо Пендъргаст.

Колата отново се поднесе почти безконтролно зад поредния завой и Д’Агоста зърна през прозорчето склона на планината. На около три завоя зад тях и по-надолу се носеше мотоциклет – черен, с хромирани части, ъгловатото му шаси бе оголено и блестящо. Приближаваше бързо.