Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Тази жена ли притежава двореца?

— Да. Последната наследничка на рода Гуадани.

— Ти наистина ли смяташ, че ще си спомни за неколцина студенти, които са били тук преди три десетилетия?

— Човек е длъжен да опита, Винсънт.

Внимателно прекосиха площада и преминаха пред огромни дървени порти, обковани с железни гвоздеи. Внушителното някога, а сега мръсно сводесто преддверие водеше към стълбище и площадка на втория стаж. Тук едно оръфано парче мукава висеше от корниза с избеляла барокова фреска. Върху мукавата бяха нарисувани на ръка стрелка и думата „Рецепция“

Стаята на рецепцията бе несъответстващо малка за такава голяма сграда: малко разхвърляна, но безупречно чиста и разделена на две от дървен тезгях, на едната стена имаше дървени пощенски кутии, а на другата – етажерка с окачани ключове. В стаята имаше само един човек дребничка стара дама седеше зад старинно писалище. Беше облечена изключително елегантно, косата й бе перфектно боядисана и фризирана, червилото – безупречно поставено, а на шията и от ушите й висяха червени диаманти.

Тя се изправи и Пендъргаст се поклони.

— Molto lieto dconoscerLa, signora [32] Много се радвам да се запознаем, госпожо (ит.). – Б.пр. .

Жената отвърна живо:

— It piacere e mio. [33] Удоволствието е мое (ит.). – Б.пр. – След това продължи на английски с лек акцент: – Очевидно не сте дошли да наемете стая.

— Не. – Пендъргаст извади картата си и я подаде.

— Значи сте полицаи.

— Да.

— Какво желаете? Времето ми е ограничено.

Тонът й бе остър и заплашителен.

— Мисля, че през есета на 1974 година неколцина американски студенти са били отседнали тук. Ето снимката им. – Пендъргаст извади снимката на Бекман.

Без да я погледне, жената запита:

— Знаете ли имената им?

— Да.

— Тогава елате с мен.

Тя се обърна, заобиколи тезгяха и през врата отзад влезе в далеч по-голяма стая. Д’Агоста видя, че бе някаква стара библиотека, подвързани книги, ръкописи и пергаменти изпълваха лавиците от пода до тавана. Миришеше на стара хартия, на изсъхнала плесен, кожа и восък. Таванът бе обкован с ламперия и личеше, че някога е бил изкусно позлатен. Сега се рушеше. С годините, дървото бе надупчено на множество места.

— Архивите на рода – рече тя. – От осем века насам.

— Поддържате добри архиви.

— Поддържам отлични архиви, благодаря ви.

Жената отиде до една ниска лавица в дъното на стаята, избра един масивен регистър и го отнесе на централната маса. Разтвори го и се разкриха страница подир страница със сметки, плащалия имена и дати, изписани с фантастично прилежна малка ръка.

— Имената им?

— Булард. Кътфорт. Бекман и Гроув.

Тя запрелиства страниците, преглеждаше ги със страхотна бързина. При всяко прелистване се вдигаше облаче прах. Изведнъж спря.

— Ето Гроув. – Костеливият пръст с огромен пръстен с диамант посочи името.

След това пръстът й пое надолу по страницата

— Бекман… Кътфорт… Булард. Да, всички те са били тук през октомври.

Пендъргаст надникна в регистъра, но дори той изпитваше затруднения да разчете дребния почерк.

— Престоят им препокрива ли се?

— Да – Пауза. – Според дневника само за една нощ – на 31 октомври.

Тя затвори рязко регистъра.

— Нещо друго, синьоре?

— Да, синьора. Ще бъдете ли така любезна да погледнете тази снимка?

— Вие сигурно не очаквате от мен да помня някакви размъкнати американски студенти отпреди трийсет години? Аз съм на деветдесет и две години, господине. Заслужила съм правото си да забравям.

— Моля ви за тази любезност.

Тя въздъхна нетърпеливо, взе фотографията погледна я и очевидно се сепна. Гледа я дълго и колкото и малко цвят да имаше лицето й, и той се стопи. След това върна снимката на Пендъргаст.

— Колкото и да е невероятно – рече тихо тя, – наистина си спомням – Ето този. – Тя посочи Бекман – Чакайте малко, да си спомня по-добре. Беше се случило нещо ужасно. Той и неколцина други момчета, навярно тези от снимката бяха излезли някъде заедно. Нямаше ги цяла нощ. Той се върна ужасно разстроен. Трябваше да му потърся свещеник.

Гласът й полека-лека утихна и тя млъкна. Нямаше я вече непоколебимата самоувереност, непоклатимото самочувствие.

— Беше вечерта преди деня на Вси светии. Прибра се след някакъв гуляй в много тежко състояние. Заведох го на църква.

— В коя църква?

— В тази тук – Санто Спирито. Спомням си, че бе изплашен, че искаше да се изповяда. Случи се отдавна, ала беше толкова странно събитие, че се е запазило в паметта ми. Както и изражението на горкото момче. Молеше за свещеник така, сякаш животът му зависеше от това.