Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Д’Агоста стреля, целеше се ниско в машината, но не улучи.

Колата се отклони рязко вдясно, докато мотоциклетът сви вляво и профуча покрай тях – блеснаха двата му ауспуха, а ездачът бе толкова приведен, че сякаш бе легнал върху кормилото. И на следващия завой изчезна.

— Това раздаване на картите го изгубих – отбеляза сухо Пендъргаст.

Самите те вече наближаваха завоя и скоростта им бе толкова висока, че бе невъзможно да го вземат. Пендъргаст натисна здраво спирачките и едновременно даде газ, за да вземе завоя с обратен волан. Колата се завъртя силно, веднъж, дваж, може би три пъти – Д’Агоста бе прекалено раздрусан, за да бъде сигурен – преди да спре на самия ръб на скалата.

Останаха така само за миг, а цялата кола бе обгърната от острата миризма на изгорели спирачни накладки.

— Въпреки всичките си проблеми, „Фиат“ знае как да произвежда прилични автомобили – рече Пендъргаст.

— На „Еврокар“ това няма да им хареса – отвърна Д’Агоста.

Пендъргаст отново даде газ и колата се върна на пътя със свирене на гумите, за да се ускори към следващия завой.

Преминаха през още елхова гора, преди да поемат по нова поредица стръмни зигзаговидни завои, по-лоша и от предишната. Стомахът на Д’Агоста започна да се бунтува неприятно. Позволи си само веднъж да надзърне надолу в пропастта. Далеч в ниското – много, много далеч – зърна долината Казентино, осеяна с ниви и селца. Но бързо се извърна.

Изкачваха се нагоре, завой подир завой. Пендъргаст шофираше, потънал в мрачно мълчание. Д’Агоста презареди и провери пистолета си беше отблъскващо да гледа през прозорците. Изведнъж покрай тях профучаха къщи и те прекосиха град Киузи дела Верна. Пендъргаст бе натиснат клаксона и пешеходците отскачаха ужасени във входовете на магазините, за да избегнат профучаващата кола. Фиатът помете страничното огледалце на една паркирана камионетка, то отлетя и се затъркаля по улицата. На изхода от града имаше нова табела „Сантуарио дела Верна – 6 км“.

Пътят се изкачваше неотклонно по стръмен склон, обрасъл с гора, завоите следваха, кой от кой по-остър. Изведнъж излязоха от гората и се озоваха сред ливада и там – точно пред тях, но все още на триста метра по-високо, се издигаше манастира ла Верна: голяма старинна каменна купчина кацнала на една канара, сякаш увиснала над пропастта. Нямаше прозорци, беше толкова стар и огромен, и обветрен от времето, че сякаш бе станал част от скалата. Въпреки всичко по гърба на Д’Агоста пробягаха студени тръпки: знаеше от неделното училище, че това бе може би най-светият християнски манастир в света построен през 1224 година от самия Свети Франциск.

Колата се втурна отново в гората и манастирът изчезна от полезрението му.

— Имаме ли някакъв шанс? – попита Д’Агоста

— Зависи колко бързо нашият човек ще открие отец Дзеноби. Манастирът е голям. Ех, ако имаха телефон!

Колата се занесе на поредния завой. Д’Агоста чу камбанен звън, едва доловимо пеене успя да надвика шума на двигателя.

— Мисля, че монасите са на молитва – рече той. Погледна часовника си. Сигурно бе службата на Секст: шестият час на Opus Dei.

— Да. Какъв лош късмет.

Пендъргаст излезе от последния завои и колелата се понесоха върху обрасъл с мъх калдъръм, заменил асфалта.

Калдъръменият път – очевидно непредназначен за моторни превозни средства, – водеше зад манастира. Там при каменната арка във външната стена на манастира Д’Агоста видя дукатито, леглнало върху тръбната си рамка; масивното задно колело още се въртеше лениво.

Пендъргаст спря и в следващия миг изскочи от колата с изваден пистолет. Д’Агоста го последва по петите. Изтичаха покрай мотора, минаха по тесен мост и влязоха манастира. Вдясно се издигаше голям параклис с широки врати, мощното пеене ту се издигаше, ту затихваше, носено от хладния вятър. Докато тичаха, пеенето сякаш се поколеба след това затихна и изведнъж спря.

Втурнаха се в църквата точно навреме, за да видят фигурата в черни кожени дрехи – с изпъната, неподвижна ръка – да стреля от упор в един стар монах, които бе коленичил, вдигнал ръце от изненада или за молитва. Изстрелът проехтя ужасно силно в тясното пространство и отекна няколко пъти. Д’Агоста извика поразен, яростен и ужасен, когато свещеникът падна и стрелецът вдигна повторно пистолета си по екзекуторски маниер, прицелвайки се внимателно за втори изстрел.

В предутринния здрач Хейуърд стоеше заедно с капитан Грейбъл на една камениста издатина, северно от арсенала в Сентръл парк. Оттук виждаха добре палатковия лагер, все още потънал в сън в тихата утрин. Бяха ги информирали къде се намира палатката на Уейн Бък и тя я виждаше добре: голяма, от зелен брезент в средата на лагера.