Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Това е моят дом – рече хладно и с достойнство той. – Не нарушавайте неприкосновеността му.

„Сложи му белезниците – помисли си Хейуърд. – Закопчай го, негодника, и да изчезваме бързо.“

— Ние сме офицери от Ню Йорк и тази земя е публична собственост. Не е някаква частна къща.

— Господине, отново ви моля да се отдръпнете от моя дом.

Хейуърд бе удивена от присъствието на духа, което прояви този мъж. Обърна се да види какво ще предприеме Грейбъл. Поразена забеляза, че лицето му пребледняваше под лъскавината на потта.

— Уейн Бък, вие сте арестуван.

Грейбъл се опита да откопчае белезниците, но ръцете му леко трепереха и това му отне повече време, отколкото трябваше.

Хейуърд не можеше да повярва на очите си Грейбъл бе изгубил самообладание. Само това бе отговорът. Бе преседял твърде дълго зад бюрото и бе изгубил придобитите на улицата умения – ако изобщо някога ги е притежавал – и бе забравил как да се справи с проблемна ситуация като тази. Това обясняваше колебанието му при арсенала, потенето, всичко. Той поиска комисарят да изпрати екип да се справи с Бък, но когато Рокър му възложи операцията, не можеше да откаже. И сега, след като нямаше подкрепата на екип от специалните части, застанал пред непреклонния Бък той губеше самообладание.

Бък го гледаше, без да даде знак, че е готов да сътрудничи, но и без да се съпротивлява.

Мъжът с приятните черти, които изглежда бе бодигард или адютант на Бък, се обърна, сви ръце на фуния и извика със страховит глас:

— Събудете се! Надигнете се! Ченгетата са дошли да арестуват преподобния!

Последва смут, неочаквана глъч.

— Обърнете се и сложете ръце на гърба, господине – рече Грейбъл, но гласът му трепереше.

Бък обаче не помръдваше.

— Събудете се!

— Капитане – рече Хейуърд тихо, – той се съпротивлява на арест. Сложете му белезниците.

Ала Грейбъл не предприе нищо.

Хейуърд мигновено оцени ситуацията и осъзна, че прозорецът на шанса им вече се бе затръшнал. Огледа се и си спомни времето, – когато като прекалено храбро хлапе – бе бръкнала с пръчка в гнездо на стършели. Тогава последва миг, само миг на напрежение, а след това – приглушеното бръмчене преди стършелите да излетят в рояк, подлудели до безкрай. Точно на това й приличаше и палатковият лагер. Хората се бяха разбудили, но още не бяха излезли от палатките, чуваше се глухото им бръмчене, което скоро щеше да изригне.

— Защитете преподобния! Полицията е тук да го арестува! Събудете се!

После дойде кипежът. Изведнъж стотици хора излязоха от палатките, обличаха се пътьом и приближаваха към тях.

Хейуърд се наведе към Грейбъл.

— Капитане? Загазихме. Просто запази самообладание.

Ченето на Грейбъл увисна, но капитанът не издаде никакъв звук.

Тълпата се събираше, пред тях бързо се формираше стена от хора, други се стичаха от всички посоки, обграждаха палатката, надигна се глъч от ядни гласове.

Мамка му! Тя се обърна към хората.

— Вижте, приятели, не сме дошли тук да причиняваме неприятности.

— Лъжкиня!

Надигна се друг вик:

— Богохулници!

Тълпата настъпваше Бък не каза нищо, не предприе нищо: просто стоеше там, самото олицетворение на достойнството.

— Вижте – рече Хейуърд и вдигна ръце, опитвайки се тонът й да прозвучи спокойно, – ние сме само двама. Няма защо да се вълнувате.

— Безбожните войници на Рим!

— Свалете мръсните си ръце от преподобния!

Нещата ставаха далеч по-гадни, отколкото си бе мислела. Грейбъл отстъпваше инстинктивно, погледът му трескаво търсеше път за бягство, какъвто не съществуваше.

Все по-гневна, тълпата се люшна напред.

— Ако докоснете някого от нас, това ще бъде сметнато за нападение срещу длъжностни лица – рече Хейуърд високо, но спокойно.

Думите й спряха първите редици, но другите зад тях напираха напред, беше само въпрос на време преди да ги смажат.

Грейбъл пусна белезниците и посегна към пистолета си.

— Грейбъл, не! – изкрещя Хейуърд.

Мигновено се нададе рев.

— Ще стреля! Убийци! Юди!

Челната редица пак се люшна напред.

Бам! – изгърмя пистолетът във въздуха и реакцията при неочаквания трясък премина като вълна през тълпата. И в този миг Бък, застанал само на метър зад Грейбъл, изби пистолета му с един бърз и уверен удар.

Слава Богу – помисли си Хейуърд, като се стараеше да държи ръцете си така, че да ги виждат, и далеч от личното й оръжие. Нещо трябваше да бъде направено веднага, иначе бяха изгубени. Тя се обърна и заговори на Бък: