Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст обърна своята чашка след това се наведе към него на бара.

— Можеш ли да си представиш, Винсънт, какъв би бил Ранесансът, ако „Давид“ на Микеланджело бе скулптиран от зелен мрамор?

Капитанът на детективите Лора Хейуърд седеше на оранжев пластмасов стол, а кафето й в найлоновата чашка изстиваше. Много добре съзнаваше, че бе най-млада, а и единствената жена в тази стая, пълна с високопоставени полицейски офицери. Стените на конферентната зала бяха боядисани в обичайното светло кафеникаво-червено. На една от стените висеше портрет на Рудолф Джулиани [31] Кмет на Ню Йорк по време на удара срещу Световния търговски център на 11.09.2001 г. – Б.пр. , заедно със снимка на кулите-близнаци, а под тях бяха изписани имената на полицаите, загинали при терористичното нападение. Нямаше портрет на сегашния кмет, на президента на САЩ или на някого другиго.

На Хейуърд това й хареса.

Комисарят на полицията Хенри Рокър седеше начело на масата, обгърнал с едра длан огромна чаша кафе без мляко, а постоянно умореният му поглед бе насочен към средата на масата. Вдясно от него седеше Милтън Грейбъл, капитан на охранителната полиция на участъка, в който бе убит Кътфорт и където бе издигнат палатковият лагер.

Хейуърд погледна часовника си. Беше точно 9:00 часа сутринта.

— Грейбъл? – рече Рокър и откри съвещанието.

Грейбъл се прокашля, разлисти някакви книжа.

— Както знаете, господин комисар, палатковият лагер се превръща в проблем. В голям проблем.

На Хейуърд й се стори, че в знак, че разбира за какво става дума, кръговете под очите ма комисаря станаха още по-тъмни.

— Имаме около двеста души, които живеят в парка и само една улица ги дели от най-прочутия квартал в моя участък – от целия град, всъщност – и те правят боклук в парка, пикаят из храстите, серат навсякъде. – Погледът му се стрелна към Хейуърд. – Извинете, госпожо.

— Няма нищо, капитане – отвърна отривисто Хейуърд – Запозната съм с термина и с биологичното му значение.

— Добре.

— Продължавай – рече сухо комисарят. На Хейуърд й се стори, че забеляза весели пламъчета в уморените очи на Рокър.

— Телефоните ни прегряха – отново погледна към Хейуърд – от обаждания на големци. Знаете за кого говоря, сър. Настояват, направо крещят да направим нещо. И са прави. Онези хора в парка нямат разрешение да са там.

Хейуърд се размърда на стола си. Нейната работа бе убийството на Кътфорт, а не да слуша някакъв участъков капитан да говори за разрешителни.

— Това не е политически протест, не става дума за свободата на словото – продължи Грейбъл. – Това е група религиозни откачалници, подбуждани от т.нар. преподобен Бък. Който, между другото, е излежал девет години в „Джолнът“ за убийство втора степен – застрелял някакъв магазинер заради пакетче дъвки.

— Вярно ли е? – попита тихо Рокър. – И защо не е било първа степен?

— Заради споразумение с обвинението. Онова, което искам да подчертая, господин комисар, е, че си имаме работа не с някакъв обикновен фанатик. Бък е опасен. А и проклетият „Поуст“ бие тъпана прави всичко възможно да поддържа напрежението. И с всеки изминал ден става все по-лошо и по-лошо.

Хейуърд вече знаеше фактите почти се изключи от речта на Грейбъл и мислите й се върнаха към Д’Агоста и Италия. Осъзна с пронизала я изведнъж болка, чийто произход не разбра напълно, че бе просрочил уговорката им да я информира по телефона. Е, той поне бе истинско ченге. Хора като Грейбъл получаваха повишенията – канцеларски плъхове.

— Проблемът не е само на участъка. Проблемът е на целия град – Грейбъл положи ръце върху масата с дланите нагоре. – Предлагам екип от специалните части да влезе и да изведе онзи човек оттам, преди да сме се сблъскали с безредици.

Рокър отговори със спокоен и дрезгав глас.

— Нали точно за това сме се събрали тук, капитане: да измислим начин да не допуснем безредици.

— Точно така, сър.

Рокър се обърна към мъжа, който седеше вляво от него.

— Уентуърт?

Хейуърд нямаше представа кой бе този. Никога досега не го бе виждала и не носеше отличителни знаци, които да оказват ранга му. Дори не приличаше на ченге.

Уентуърт се обърна с полупритворени очи, със събрани на куличка пръсти и пое бавно и дълбоко дъх, преди да отговори.

„Сигурно е психолог“ – помисли си Хейуърд.

— Що се отнася до този мъж – започна провлачено Уентуърт, – той е доста често срещан типаж. Без разговор с него е невъзможно, разбира се, да се постави точна диагноза. Но от онова, което наблюдаваме, проявява определена психопатология: навярно е параноичен шизофреник, с потенциал за месиански комплекс. Доста е възможно да страда от мания за преследване. Това се усложнява от факта, че е предразположен към насилие. Определено не препоръчвам да се изпраща специален екип. Замлъкна и се замисли за миг. – Останалите са просто последователи и ще реагират така, както реагира Бък: или с насилие, или ще се подчинят. Ще последват неговия знак. Ключът тук е да се извади Бък от цялостната картина. Тогава предполагам, след отстраняването на Бък, движението ще се разпадне само.