Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Но не е било така.

Специ се изправи рязко.

— Искате да кажете, че тя още съществува?

— Имам още няколко въпроса, ако може, докторе. Какво имате за собствеността на Стормклауд?

— Това е една от загадките ни. Винаги е била собственост на един род, който очевидно е купил инструмента направо от самия Страдивари. Предавана е само от баща на син и постоянно е била давана на виртуози да свирят с нея. Това е обичайно, разбира се, повечето от цигулките страдивариус днес са притежание на заможни колекционери, които ги отдават на различни виртуози в дългосрочен план. Така е било и със Стормклауд. Когато виртуозът, който свирел на нея починел, или пък имал нещастието да даде калпав концерт, тя била прибирана от фамилията-собственик и после – отдавана другиму. Трябва да е имало доста силно съперничество между желаещите да свирят на нея. Няма съмнение относно причината семейството-собственик да остане анонимно – не са искали да ги безпокоят досадни кандидати за славата. Те поставяли изричното условие онзи, който ще свири на цигулката им, да залази анонимността им.

— И никои виртуоз не е нарушил това мълчание, така ли? – Доколкото ми е известно – не.

— А Тосканели е бил последният виртуоз, който е свирил на нея.

— Да Тосканели. Великият и ужасният Тосканели. Починал през 1910 година като развалина вследствие на сифилис, при странни и загадъчни обстоятелства. Цигулката не била намерена до трупа му и повече не била открита.

— У кого би трябвало да се озове цигулката след Тосканели?

— Добър въпрос. Може би у руското дете-чудо, младия граф Равецки. Убит обаче по време на революцията. Голяма загуба. Какъв ужасен век бе това. А сега господин Пендъргаст – вече не мога да сдържа любопитството си.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади плик с прозрачно прозорче и го вдигна към светлината.

— Част от конски косъм от лъка ма Стормклауд.

Мъжът посегна с треперещи пръсти.

— Може ли?

— Обещах ви нещо в замяна. Косъмът е ваш.

Специ отвори плика, извади косъма с чифт пинсети и го постави върху предметното стъкло на микроскопа. Миг по-късно на компютърния екран се появи изображение.

— Косъмът определено е от лък на цигулка – виждате зрънцата колофон тук и износването от свиренето при тези микроскопични люспици. – Той се изпрали. – Но от кой лък? Разбира се, всеки лък на Стормклауд почти със сигурност няма да е оригинален, а дори и да е, конските косми би трябвало да бъдат сменяни много пъти. Тъй че това едва ли е доказателство.

— Знам много добре. Това бе само първата нишка, която ме наведе на редица умозаключения, изводът, от които е, че Стормклауд още съществува. Той е тук, докторе, в Италия.

— Де да беше така! Откъде взехте този косъм?

— От местопрестъпление в Тоскана.

— Но, за Бога, човече: кой е притежавал цигулката?

— Още не знам със сигурност.

— А как ще разберете

— Първо трябва да науча името на рода, който първоначално е притежавал цигулката.

Специ се замисли за миг.

— Аз бих започнал с наследниците на Тосканели – за него се говори, че е имал дузина деца от почти толкова любовници. Един Бог знае, някой от наследниците му може да е още жив някъде – и като се сетих за това, струва ми се, че има внучка или нещо такова тук, в Италия. Той е бил прочут женкар, пиел, е абсент, станал непредпазлив на стари години. Може би е казал на някоя от любовниците си, която после да е предала информацията на детето си.

— Чудесно предположение – рече Пендъргаст и се надигна. Бяхте много щедър, докторе. Когато науча нещо повече за местонахождението на Стормклауд, обещавам, че ще споделя фактите с вас. А засега ви благодаря за времето, което ни отделихте.

Пендъргаст отново го поведе през тесните улички със същата предпазливост, която бе проявил при отиването им в работилницата на Специ. Когото стигнаха до кафенето обаче, той изглежда бе удовлетворен до известна степен и предложи да се отбият за по още едно еспресо. Като застанаха в бара той се обърна с усмивка към Д’Агоста: — Е, драги ми Винсънт, имаш ли вече хипотеза?

Д’Агоста кимна.

— Поне една засега.

— Отлично! Но още не ми я казвай. Нека продължим още малко разследването си мълчаливо. Скоро ще дойде времето, когато ще трябва да споделим заключенията си.

— Нямам нищо против.

Д’Агоста отпи от горчивата течност. Питаше се дали бе възможно някъде в Италия да получи чаша прилично американско кафе, вместо тази черна отрова, която прегаря гърлото и след това ври в стомаха ти часове наред.