Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Коленичи още веднъж.

— Благодаря ти, Отче – прошепна.

След това се изправи, почувствал се изпълнен със светлина.

Сега вече знаеше точно как ще се възправи срещу армиите на Рим.

Дръпна настрани брезента и закрачи към камъка за проповеди. Попи с поглед красотата на утринта красотата на Божията земя. Животът е тъй скъпоценен, тъй мимолетен дар. Докато се изкачваше по пътеката заобикаляща камъка той припомни сам на себе си, че следващият свят щеше да бъде далеч по-добър, далеч по-красив. И когато неверниците дойдат – поне хиляда на брой – той знаеше как точно щеше да ги разгроми.

Вдигна ръка посрещнат от гръмовен поздрав.

Килиите в казармите на карабинерите приличаха по-скоро на подземен затвор, отколкото на сутерен. Д’Агоста следваше полковник Еспозито и Пендъргаст по лъкатушещите тунели от неизмазан камък, нашарен с паяжини и слуз и почти се чудеше, че към стените няма приковани скелети.

Полковникът спря пред желязна врата и я отвори.

— Както ще видите, на нас, уви, още ни предстои да влезем в двайсет и първи век – рече той и им даде знак да влязат.

Д’Агоста пристъпи в стая с шкафове за документи и лавици от край до край. Върху лавиците имаше купища книжа, пристегнати с върви. Някои бяха толкова стари и мухлясали, че сигурно бяха отпреди векове. Един офицер със спретната синьо-бяла униформа, с червен кант на панталона си, се изправи и отривисто отдаде чест.

— Остави – рече полковникът с уморен глас, след това посочи няколко дървени стола, подредени около дълга маса. – Моля, седнете.

Докато сядаха, полковникът каза нещо на младия офицер, който, на свой ред извади дузина папки и ги постави на масата.

— Ето ги делата по убийствата, които отговарят на вашите изисквания – нерешени убийства през последната година, при които жеравите са били изгорени. Аз ги прегледах и не намерих нищо, което да представлява и най-малък интерес. Повече съм обезпокоен от случилото се този преди обед в ла Верна.

Пендъргаст взе първата палка, отвори я и извади резюмето й.

— Нямам думи да изразя съжалението си.

— Аз съжалявам още повече. Нещата тук бяха спокойни допреди да пристигнете… – Полковникът разтвори ръце и се усмихна уморено.

— Почти сме стигнали до края, colonello.

— Тогава нека се надяваме, че ще стигнете до този „край“ където и да се намира той, колкото е възможно по-скоро.

Пендъргаст започна да чете резюметата като подаваше на Д’Агоста всяко, с което бе приключил. Единственият шум идваше от лекия шепот на вкарвания принудително въздух през лъскавите алуминиеви тръби, които се виеха по сводестите тавани в безплоден опит да освежат подземието. Д’Агоста преглеждаше всяко дело и прикрепената към него снимка опитваше се да разбере италианския, но схващаше само главното, не и повече. От време на време си правеше бележки по-скоро за да има какво да докладва на Хейуърд при следващия им телефонен разговор, а не да разчита само на паметта си.

Прегледаха всички дела за по-малко от час.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста.

— Забелязали нещо?

— Нищо не ми се наби на очи.

— Тогава да ги прегледаме още веднъж.

Полковникът погледна часовника си, запали цигара.

— Няма нужда да стоите при нас – каза Пендъргаст.

Еспозито махна с ръка.

— Предпочитам да съм погребан тук, извън обсег, без връзка по клетъчния телефон. Горе не с никак приятно, след като Procuratore della Republica [40] Прокурорът на Републиката (ит.). – Б.пр. се обажда на всеки половин час – боя се, че е пак благодарение на вас – Той се огледа. – Единственото, което липсва, е еспресо машина – Обърна се към офицера – Caffe per turn [41] Кафе за всички (ит.). – Б.пр. .

— Si, signore.

Д’Агоста въздъхна и започна да прелиства отново едва разбираемите за него документи. Този път погледът му се спря върху черно-бяла снимка на мъж, лежащ в сякаш изоставено здание. Трупът бе в ъгъла върху напукалата циментова замазка на пода много силно обгорял. Фотографията бе типично полицейска – отвратителна, гадна.

Но имаше и нещо друго. Нещо не бе наред.

Пендъргаст мигновено усети интереса му.

— Да?

Д’Агоста плъзна снимката по масата към него. Пендъргаст я разглежда няколко секунди. След това повдигна вежди и рече:

— Да разбирам.

— Какво има? – попита полковникът и с неохота се наведе напред.

— Този мъж. Виждате ли локвичката кръв тук, под него? Бил е изгорен и след това разстрелян.

— Е, и?