Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Рокър сведе поглед към ръцете си и сбърчи чело. След това вдигна отново глава.

— Вдругиден е неделя. Вече бях решил да използван относителното спокойствие и да пратя мощен екип, който да арестува онзи човек. Но не обичам да предприемам подобна стъпка, преди да сме опитали всичко. Склонен съм да дам възможност на капитан Хейуърд да опита. Ако тя може да изведе Бък от там без сълзотворен газ и водни оръдия, аз съм с двете ръце „за“. – Обърна се към Хейуърд: – Направете го на обяд. Ако не подейства, влизаме както е по план.

— Благодаря ви, сър.

Един миг мълчание.

— Хейуърд, сигурна ли си, че този твой план ще успее?

— Не, сър.

Рокър се усмихна.

— Точно това исках да чуя малко скромност за разнообразие. – Погледът му пробяга по останалите, след това се върна върху Хейуърд. – Действай, капитане.

Д’Агоста погледна към неясните очертания на острова, който се мержелееше вляво от носа на ферибота – издигаше се стръмен и син от морето, трептящ на утринната светлина. Капри – най-далечният от Тосканските острови, планински връх, изгубен в морето. Изглеждаше нереален, сякаш излязъл от приказките. Автомобилният ферибот от Торемар пореше гладките тюркоазени води с ръбатия си нос и упорито се стремеше към местоназначението си.

Пендъргаст стоеше до Д’Агоста, морският бриз рошеща русата му коса, фино скулптираните му черти бяха като алабастрови под яркото слънце.

— Безкрайно интересен остров, Винсънт – говореше той. – Някога е бил затвор за най-опасните и умни престъпници в Италия – капо от мафията и серийни бегълци. Затворът е бил закрит в средата на шейсетте години и сега по-голямата част от острова е национален парк.

— Странно място за живеене.

— Всъщност той е най-очарователният от всичките Тоскански острови. Има малко пристанище и селце на скалата свързано с единствения път на острова, който е дълъг само половин миля. Няма го грозното застрояване, благодарение на факта, че на острова няма плажове.

— Как беше името на жената?

— Казва се Виола Маскелене. Лейди Виола Маскелене. Не можах да узная много за нея за толкова кратко време – а и тя обича уединението. Изглежда прекарва летата на острова и си тръгва към края на октомври. През останалата част от годината пътува, поне така ме информираха.

— Сигурен ли си, че си е у дома?

— Не. Но предпочитам възможността да изненадаме плячката си.

— Плячка ли?

— В смисъла на разследването. Ще си имаме работа с изискана, пътувала много по света англичанка. Като единствената правнучка на най-голямата любов на Тосканели, тя е в най-добро положение да знае семейните тайни.

— Може да се окаже костелив орех.

— Доста е възможно. Ето защо е необходим подходът на изненадата.

— На каква възраст е?

— Предполагам – на средна, ако сметките ми са верни.

Д’Агоста го погледна.

— Е, и каква е семейната история?

— Това е била една от най-пламенните любовни истории на деветнайсети век, които човек може да прочете. Почти като в опера. Прабабата на Виола Маскелене – прочута красавица от викторианска Англия – се омъжила за херцога на Къмбърланд, с трийсет години по-възрастен от нея, толкова студен и коректен, колкото можеш да си представиш. Тосканели я прелъстил само няколко месеца след брака й и се започнала легендарна любовна връзка. От нея се родила незаконна дъщеря, а горката херцогиня починала при раждането. Това дете било бабата на лейди Маскелене.

— А как е реагирал херцогът?

— Може и да е бил студен, но изглежда е бил и доста свестен. След смъртта на жена си, предприел мерки да осинови законно детето. По-големите титли и имения били завещани на други хора, но дъщерята наследила по-незначителна титла и малко земя в Корнуол.

Фериботът потреперваше под краката им, а с приближаването си островът започна да придобива тежест и плътност. Докато стояха мълчаливи, Пендъргаст извади епруветката от джоба си. Вдигна я и стопените и застинали капки метал, които бе извлякъл от трупа на Вани предишната нощ, заблестяха на слънцето.

— Още не сме говорили за това.

— Да. Но си мислех.

— Аз – също. Може би най-сетне дойде времето. Винсънт, всеки от нас да разкрие по една карта.

— Първо ти.

Пендъргаст се усмихна леко и вдигна пръст.

— Никога. Като старши в тази операция си запазвам правото да поискам ти да разкриеш ръката си.

— Значи се възползваш от положението си?

— Точно така.

— Е, добре. Бих рекъл, че тези капки са от някакво устройство, което се е повредило, поръсило е със стопен метал Вани и го е изгорило жестоко.