Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Лейди Маскелене, дошъл съм тук да ви кажа, че Стормклауд съществува.

Тя го гледаше, без да мигне.

— Това съм го чувала и преди.

— Аз ще ви го докажа.

Тя продължи да го гледа със сериозно, неподвижно изражение Най-накрая се усмихна тъжно и поклати глава:

— Ще повярвам, когато я видя.

— Аз ще я върна. И ще я поставя лично в ръцете ви.

Д’Агоста слушаше изненадан. Може и да грешеше, но бе почти сигурен, че целта на идването на Пендъргаст тук не бе да информира жената за съществуването ма цигулката. Всъщност се учуди, че Пендъргаст дори спомена затова.

Тя поклати още по-енергично глава.

— Съществуват стотици копия и фалшификати на Стормклауд. Към края на деветнайсети век са ги произвеждали на едро и са се продавали по девет лири парчето.

– Когато ви донеса цигулката, лейди Маскелене…

— Стига с това „лейди Маскелене“. Всеки път, когото го казвате, имам чувството, че в стаята е влязла майка ми. Наричайте ме Виола.

— Разбира се, Виола.

— Така е по-добре. А аз ще ви наричам Алойзиъс.

— Разбира се.

— Какво необичайно, странно име обаче. Да не би майка ви да е чела прекалено много руски романи?

— В моя род необичайните имена са традиция.

Виола се засмя.

— Също като музикалните имена в моя. А сега ми разкажете за Стормклауд. Как, за Бога, я намерихте? Ако изобщо сте я открили, искам да кажа.

— Ще ви разкажа цялата история, когато ви донеса цигулката Вие ще свирите на нея – и ще разберете, че е истинската.

— Прекалено е хубаво, за да се надявам. Но все пак бих искала да я чуя, преди да умра.

— Освен това тя ще изчисти името на рода ви.

Маскелене се разсмя и махна с ръка.

— Много важно! Ако искате да знаете, аз мразя да ме наричат лейди Маскелене. Титли, семейна чест – това са глупости от деветнайсети век.

— Честта никога не излиза от мода.

Тя погледна Пендъргаст с любопитство.

— Вие сте доста старомоден, така ли?

– Не обръщам много внимание на сегашните моди, ако имате това предвид.

Тя огледа черния му костюм и се усмихна весело.

– Да, така си мисля. И това ми харесва.

И Пендъргаст отново се смути.

— Е – изправи се тя, кафявите и очи уловиха светлината от водата и трапчинките на усмивката отново озариха лицето й, – независимо дали ще намерите цигулката или не, върнете се тук да ми разкажете за нея. Ще го направите ли?

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Добре. Значи се договорихме.

Пендъргаст я погледна сериозно.

— Което пък ме отвежда към целта на посещението ми.

— Аха, големият въпрос – усмихна се тя. – Давайте.

— Как се казва онзи могъщ род, който някога е притежавал Стормклауд?

— Мога да ви отговоря и по-добре, отколкото с думи. Тя бръкна в джоба си, извади плик и го постави пред Пендъргаст. С прекрасен калиграфски почерк върху него бе из писано Д-р Алойзиъс П. Пендъргаст.

Пендъргаст го погледна и силно пребледня.

— Откъде взехте това?

— Вчера сегашният граф Фоско – а това е родът, който някога е притежавал цигулката, – ми направи изненадващо посещение. Изненадващо едва ли е думата, направо щях да падна. Каза ми, че ще дойдете, че сте приятели и поиска да ви предам това.

Пендъргаст посегна и бавно вдигна плика. Д’Агоста го гледаше как пъхна пръст под капачето му, отвори го и извади картичка, върху които бе написано със същия плавен почерк.

Изидор Отавио Балдасаре Фоско

Граф на Великата римска империя.

Рицар на Великия кръст на Ордена на Quincvnx [49] Quincvnx (недвусмисленост) Разположение на пет предмета, в четирите ъгъла на квадрат с петия по средата, шахматно разположение. – Б.пр. .

Постоянен велик майстор на масоните-розенкройцери

от Месопотамия.

Член на Кралското географско дружество, и т.н. и т.н.

Би се радвал на присъствието Ви

в семейната резиденция

Замък Фоско,

В неделя, 4 ноември

Замък Фоско

Греве ин Кианти

Флоренция

Пендъргаст погледна остро към Д’Агоста, а сетне към лейди Маскелене.

— Този човек не е приятел. Той е изключително опасен.

— Какво? Този дебел, очарователен стар граф? – тя се засмя, ала смехът й секна, като видя сериозното му изражение.

— Цигулката е у него.

Тя го изгледа втренчено.

— Но тя ще си бъде негова в крайна сметка, нали така? Имам предвид, ако бъде намерена.

— Той уби жестоко най-малко четирима души, за да се сдобие с нея.

— О, Боже мой.

— Не казвайте нищо и никому за това. Тук сте в безопасност – на Капрая. Той би ви убил вече, ако смяташе, че това е необходимо.