Линкольн Чайлд - Огън от Ада

А какво представлява адът? На нашите предци са им казвали, че това е горящо езеро от сяра и жулел, в която човек е потопен за вечни времена. Ужасна пещ, в която пламъците не носят светлина, а само правят мрака по-малко мрачен. И във времената на по-малка просветеност подобна представа е била достатъчна.

Той отново спря да се огледа фиксираше един или друг от обграждащата го тълпа.

– Искам да ви напомня, че вярвам – има ад за някои хора. Но въпросът не е в ада. Съществуват безброй адове, братя и сестри. Има ад за всекиго от нас. Луцифер не маже се мери с Бога. Ала той наистина е опасен ангел и като такъв има сила, която ние дори не можем да осъзнаем.

Трябва да запомните нещо и да го запомните завинаги: Луцифер, дяволът, е бил изхвърлен от рая заради обладаването му от завистта и злото. В своята непреклонна ревност, в своята неутолима жажда за отмъщение, той сега ни използва като пешки. Досущ както детето ненавижда фаворизирания си съперник, той ни мрази за това, което сме: обичани чада на Господа. И кои от нас могат да разберат бездънната му ярост? Всеки човек, когото той покварява, всяка душа, която взема, е победа за него – юмрук, размахан към Бога.

Той познава личните ни слабости, дребнавите ни желания, той знае кое задейства нашата суета или алчност, или похотта и жестокостта ни. Ние нямаме тайни от него. Той е усъвършенствал изкушенията си за всекиго от нас, осеял е пътя ни с хиляди уловки да се отклоним към мрака. И когато успее да съблазни някоя душа към своето царства – след като още веднъж е успял – мислите ли, че сатаната ще се задоволи да остави тази душа в общия ад ? Помислете отново, приятели мои, помислете отново. Онзи, който знае всичките ни слабости, познава и всичките ни страхове. Дори онези, които самите ние не познаваме. И за да бъде пълна победата му, за да накара жертвите си да страдат върховно, той създава на всекиго индивидуален ад, който да бъде непоносим за дадения негов обитател. И най-лошото от всичко – това ще бъде ад, който ще трае вечно. Завинаги. И вовеки веков . За някои това може да означава горящото огнено езеро. За други може да бъде вечно да са заковани в черния ковчег – неподвижни, на тъмно, безмълвни в безкрайната вечност. За трети това може да означава да речем, вечно задушаване. Представете си го за миг, приятели мои. Представете си, че сте задържали дъха си за две, може би три минути. Представете си отчаяната нужда от кислород – това жестоко мъчение. Но в ада няма издишване, няма го онова приятно вдишване на чист и свеж въздух. Нито пък съществува пустотата на забравата. Съществува само онзи миг на максимална агония, продължаващ вечно.

Максимална агония, продължаваща вечно. Без да иска Хариман потрепери в топлата нощ.

— Другите адове могат да бъдат и по-неуловими. Представете си мъж, който винаги се е боял да не полудее, и го прави десетилетия или даже столетия наред. И отново започва този процес. Отново и отново. Или си представете вдетинилата се майка, която е принудена да гледа – отново и отново – как след собствената й смърт детето й изпада в бедност, в грижи, става наркоман, изпада в депресия, малтретирано и накрая умира.

Тук той спря и пристъпи до самия край на камъка.

— Отделете време да помислите за най-лошия ад, който можете да си представите за себе си. И след това осъзнайте, че сатаната, който ви познава дори по-добре, отколкото сами се познавате, може да ви направи далеч по-лош ад. И ще го стори. Той вече го е направил. Предварително. Защото той има само един лек за своята дълбока болка отчаянието, отчаяните молби, виковете и страданията на своите жертви.

Бък отново замълча. Пое дълбоко дъх, после – отново. А след това продължи с още по-тих глас:

— Казах, че има ад за всекиго от нас. Този ад е там, чака всеки от вас. Сатаната е направил вашия ад лесен за намиране, към него води широк и удобен път. Далеч по-лесно е да се върви по течението: да крачиш, без да се замислиш по онзи широк булевард на удоволствието, далеч по-лесно е, отколкото да търсиш трудния, скрит път, който води към рая. Трябва да се борим срещу изкушението на лесния път. Това е борба приятели мои; борба до смърт. Защото това е единственият начин – единственият, по който ние ще открием трудния път към рая. Аз ви моля да помните това в изпитанията, срещу който ще се възправите.

След това той се обърна, слезе от камъка и изчезна от погледите на смълчаната тълпа.

Когато Д’Агоста влезе в апартамента на Пендъргаст, завари агента да закусва. Върху масата имаше различни плодове, кифлички и неизбежното малко еспресо. Пендъргаст взимаше по малко от варените си яйца и четеше снопче документи, изпратени по факса. В един кратък миг Д’Агоста се сети за онзи път, когато бяха се хранили заедно, в Саутхамптън – тогава разследването бе още съвсем в началото си. Наистина му се стори, че бе много, много отдавна.