Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— А, Винсънт – рече Пендъргаст – Влизай ще вземеш ли нещо?

— Не, благодаря – Макар че утринта бе хубава и слънцето позлатяваше стаите. Д’Агоста усещаше, че над двамата бе надвиснал заплашителен облак. – Учуден съм, че имаш апетит.

— Важно е сега да се подкрепя. Не знам след колко време ще мога да ям отново. Но това не бива да те възпира, хайде, вземи една кифличка. Тези алзаски консерви от Фошон са възхитителни.

Агентът бутна факсовете настрани и взе вестник.

— Какво четеше?

— Няколко факса от Констанс. Ще са ми необходими всичките муниции за онова, което предстои. А тя се оказа от голяма полза.

Д’Агоста пристъпи напред.

— Ще дойда с теб – рече мрачно той. – Искам да приключим с този въпрос сега, за да няма въпроси по-късно.

Пендъргаст свали вестника.

— Очаквах да поискаш това. Нека ти припомня, че поканата е само за мен.

— Съмнявам се, че онзи дебелогъз граф ще има нещо против.

— Може би си прав.

— Изминах целия път дотук. Неведнъж стреляха по мен, изгубих крайчето на пръста си, едва не паднах от ската, едва не ме избутаха с кола в пропастта.

— Пак си прав.

— Тъй че не очаквай от мен да прекарам вечерта в разпускане край басейна с няколко студени бири, докато ти си в леговището на Фоско.

Пендъргаст се усмихна леко.

— Имам да свърша още нещо, преди да напусна Флоренция Нека го обсъдим след това.

И той отново вдигна вестника си.

Два часа по-късно колата им спря на тясна улица във Флоренция пред голяма, строга сграда от груб камък.

— Дворецът Мафей – каза Пендъргаст, който шофираше.

— Ако нямаш нищо против, изчакай ме тук за малко. Няма да се бавя.

Той слезе от колата и приближи бронзова плоча със звънци върху фасадата, огледа имената и натисна един от звънците. Миг по-късно приглушен глас се обади дрезгаво по интеркома. Пендъргаст каза нещо, след което голямата порта избръмча, отвори се и той влезе вътре.

Д’Агоста зачака, изпълнен с любопитство. Бе усвоил достатъчно италиански, за да разбере, че онова, което Пендъргаст бе казал по интеркома, не прозвуча правилно. Думите комай бяха на латински.

Слезе от колата, прекоси тясната улица и разгледа звънците. Върху онзи, който Пендъргаст бе натиснал, бе изписано просто: Corso [50] Корсиканец, корсикански (ит.). – Б.пр. Meffet. Името не говореше нищо на Д’Агоста и той се върна при наетата кола.

След десет минути Пендъргаст излезе от сградата и зае мястото си зад волана.

— За какво беше всичко това? – попита Д’Агоста.

— Застраховка – отвърна Пендъргаст. След това се обърна и погледна внимателно Д’Агоста. – Шансовете за успех в това начинание не са повече от петдесет на петдесет. Аз трябва да го предприема. Ти не си длъжен. Лично аз бих предпочел да не идваш.

— Вече казах, че сме заедно в тая работа.

Пендъргаст се усмихна и положи длан върху ръката му с необичайно трогателен жест за човек, който почти никога издаваше чувствата си.

— Знаех, че отговорът ти ще е такъв, Винсънт, и съм доволен. Вече свикнах да разчитам на здравия ти разум, на лоялността ти, и на способностите ти на стрелец, да не изброявам всичките ти качества.

Д’Агоста се почувства безкрайно неловко и изръмжа в отговор.

— Трябва да стигнем в замъка в ранния следобед. Ще те въведа в курса на нещата по пътя.

Пътят, който водеше на юг от Флоренция към Кианти, се виеше сред една от най-красивите местности, които Д’Агоста бе виждал някога: хълмове с терасовидни лозя, пожълтели в цвета на есента и светли сиво-зелени маслинени горички, приказни замъци и разкошни вили пръснати по хълмовете и билата. По-нататък се мержелееха гористи планини, осеяни тук-там с мрачен манастир или старинна звънарна. Пътят следваше свободно билото над река Греве. След като минаха през прохода Пасо дей Пекорай, под тях се разкри град Греве, разположен в ниска долина покрай реката. След поредния завой Пендъргаст посочи с пръст през страничния прозорец:

— Кастел Фоско.

Замъкът беше кацнал на самотна скала високо в киантийските хълмове. От това разстояние на Д’Агоста му се струваше като една-единствена масивна кула, назъбена и стара, издигаща се над гората. Пътят зави, гмурна се надолу и замъкът изчезна. Малко по-късно Пендъргаст напусна главния път и след поредица от отклонения към все по-тесни пътища и най-сетне по обрасла с мъх алея стигнаха до отворена порта. Върху мраморната плоча до нея бе написано: „Кастел Фоско“. Отворената порта бе изгнила и ръждясала и сякаш се бе килнала. Водещата от нея стара алея преминаваше през лозя и се издигаше по стръмния склон, за да изчезне зад върха му.