Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Пак ли вие? – рече мъжът.

— Пак аз – отвърна Хейуърд. – Дошла съм да поговоря с преподобния.

— Те се върнаха! – извика мъжът на другите и пристъпи напред да й препречи пътя.

— Не са „те“. А съм само аз.

Ропотът на тълпата се засили, досущ като електрически звън. Атмосферата изведнъж стана напрегната. Хейуърд погледна назад и се изненада – колко бързо растеше тълпата „ Съсредоточи се върху Бък“ Ала той продължаваше да чете зад писалището си и не й обръщаше внимание. От мястото си тя успя да види заглавието на книгата. „Книга за мъчениците“ от Фокс, издание на Рийдърс дайджест“.

Тод приближи дотолкова, че почти я докосваше с тяло.

— Преподобният не маже да бъде безпокоен.

Хейуърд усети как я бодна нещо тъй неловко, че й заприлича на съмнение. Дали наистина щеше да успее този неин план? Или Уентуърт в крайна сметка бе прав?

Тя заговори достатъчно високо, за да я чуе Бък.

— Дошла съм тук само да поговорим. Нямам заповед за арест. Искам само да поговоря с преподобния като човек с човек.

— Лъжкиня! – извика някой от тълпата.

Трябваше да заобиколи адютанта, който и препречваше пътя. Направи крачка и леко го докосна.

— Това е нападение, офицер – каза Тод.

— Ако преподобният не иска да говори с мен, нека го чуя да го каже сам. Оставете преподобния да взема сам решенията си.

— Преподобният помоли да не бъде безпокоен. – Все още се допираха и от това Хейуърд я побиха тръпки, но усети леко отстъпление.

Не грешеше. Тод отстъпи крачка назад, но продължаваше да препречва пътя й

— Римлянка! – чу се вик от тълпата

„Що за глупотевина пък бе това с римлянката?“

— Единственото, за което моля, е пет минути от времето ви, преподобни – извика тя, накланяйки се встрани от Тод.

— Пет минути.

Бък най-сетне остави съвсем бавно книгата, изправи се и вдигна глава да я погледне. В мига, в който погледите им се срещнаха, тя усети ледени тръпки. В петък той изглеждаше малко неуверен в това, което бе сторил; може би бе податлив на убеждаване. Но днес у него се забелязваше хладнокръвие, спокойствие, някакво усещане за пълна самоувереност, която преди я нямаше. Единствената емоция, която забеляза в един кратък миг, бе може би чувството на разочарование. Тя преглътна.

— Извинете – рече тя и се опита да заобиколи охранителя.

Бък кимна на мъжа и той отстъпи встрани. След това Бък отново я погледна, но така, че тя не бе сигурна дали гледаше нея, или гледаше през нея.

— Преподобни, изпратена съм от НПУ да помоля вас и вашите последователи за една услуга. „Поддържай бъбрив, неформален, не заплашителен тон“. Това бе научила в обучението си по водене на преговори. „Накарай ги да си помислят, че те вземат решенията“.

Но Бък не даде с нищо да се разбере, че я бе чул. Тълпата бе изпаднала в злокобно мълчание. Тя не се обърна, но усещаше, че вече бе станала огромна – несъмнено се бяха сбрали повечето от обитателите на лагера.

— Вижте, преподобни, имаме проблем. Вашите последователи съсипват парка, газят тревата, храстите. Освен това използват околностите като обществена тоалетна. Жителите на квартала се оплакват. Съществува опасност за здравето, особено за всички вас.

Тя замълча, питайки се дали думите й изобщо стигаха до съзнанието му.

— Преподобни, вие можете ли да ни помогнете?

Изчака. Бък не отвърна нищо.

— Нуждая се от вашата помощ.

Чу неспокойния шепот на хората зад гърба си. Те се стичаха отвсякъде и зад палатката на Бък и изпълваха изцяло полезрението й. Вече бе наистина обградена.

— Мога да ви предложа споразумение. Мисля, че то е справедливо. Честно споразумение.

„Попитай какво е, задник такъв!“ От изключително значение бе да го накара да говори, да задава въпроси, каквото и да е. Но той не каза нищо. Продължаваше да я гледа да гледа през нея Господи, тя някак си бе допуснала грешка в оценката си за него – или пък нещо се бе променило от последното й посещение насам. Това не бе същият човек.

За първи път пред погледа й се замержеля реалната възможност за провал.

— Искате ли да го чуете?

Никакъв отговор.

Тя се впусна смело напред.

— Първо, опасността за здравето. Не искаме вие иди вашите последователи да се разболеете. Бихме искали да дадете на хората си ден почивка. Това е всичко – един ден почивка. Пуснете ги да си идат у дома, да се изкъпят, да хапнат топла храна. В замяна на това ще ви дадем разрешение за демонстрация, която ще ви даде възможността да се съберете законно, с одобрението на градските власти. А не така – като съсипвате парка безпокоите гражданите, като си спечелвате неуважението на целия град. Вижте, чух ви да проповядвате. Знам, че сте справедлив човек, откровен. Давам ви възможност да го правите законно, да си извоювате известно уважение – и пак да предадете посланието си.