Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

След моментно колебание Д’Агоста го послуша. Едно кратко опипване бързо извади наяве бутилката „Ребъл Иел“.

Гардът я извади и тъжно поклати глава. След което се обърна към надзирателя.

— Сега какво?

— Обадете се в полицейското управление. Кажете им да дойдат да го вземат. Един пиян шофьор е техен проблем, не наш.

— Но аз изпих само една глътка…

Надзирателят го изгледа.

— Сядайте и млъквайте!

Д’Агоста се отпусна на стола си малко неуверено, като си мърмореше под нос.

— А камиона? – запита пазачът.

— Позвънете на компанията му. Да изпратят някой да си го прибере.

— Минава шест, няма да има никой и…

— В такъв случай им се обадете сутринта. Камионът ще остане.

— Да, сър.

Надзирателят хвърли многозначителен поглед на пазача.

— Останете тук с него, докато дойде полицията.

— Да, сър.

Шефът си тръгна. Пазачът седна край най-отдалечената маса и изгледа Д’Агоста злобно.

— Трябва да отида до тоалетната – изплака Д’Агоста.

Гардът въздъхна тежко, но не отговори.

— Е?

Мъжът се надигна начумерено.

— Ще ви заведа.

— Ще ме държите ли за ръчичка, докато се облекчавам, или мога да се справя и сам?

Недоволната бръчка се задълбочи.

— Надолу по коридора, втората врата вдясно. И побързайте!

Д’Агоста се изправи с лека въздишка и бавно тръгна към вратата на столовата, отвори я, потътри се нататък и се подпря на стената, за да запази равновесие. Веднага щом затвори след себе си, зави наляво и тихо се затича по един дълъг празен коридор, край редица обезопасени затворнически трапезарии, чиито зарешетени врати зееха отворени. Шмугна се в последната и бързо изхлузи бялата шофьорска униформа, под която се разкри светлобежова риза – в комбинация с тъмнокафявите панталони, които носеше, тя му придаваше страхотна прилика с типичния херкмурски надзирател. Натъпка старата риза в един кош за боклук край вратата. После продължи надолу по коридора, мина край една светеща караулка и кимна на двамата мъже вътре.

Като я подмина, той измъкна специално модифицирана писалка от джоба си, свали капачката и се заразхожда по коридора с нея в ръка – всъщност записваше всичко на видео. Вървеше си спокойно, безгрижно, както пазач по време на обиколка, въртеше писалката насам-натам, но специално обръщаше внимание на разположението на охранителните камери и другите хайтек датчици.

Най-сетне се пъхна в мъжката тоалетна, отправи се към предпредпоследната кабинка и затвори вратата. Бръкна в панталоните си и измъкна малък запечатан найлонов плик и тиксо. Стъпи върху тоалетната чиния, свали една от плочките на окачения таван и с помощта на тиксото прикрепи пликчето към горната й страна. След това я върна на мястото й. Една точка за Ели Глин. Той твърдеше настоятелно, че претърсването ще спре веднага щом открият бутилката – и се бе оказал прав.

Щом излезе от тоалетната, Д’Агоста продължи надолу по коридора. Миг по-късно чу как се включи някаква аларма – не пронизителна, а просто настойчиво писукане. Стигна до края на празния коридор, който завършваше с двойна врата с магнитна ключалка. Извади портфейла си, взе една кредитна карта и я прекара през устройството.

Една лампичка светна в зелено и се разнесе бръмченето и изщракването на отварящи се ключалки.

Втора точка за Глин. Д’Агоста бързо премина оттатък.

Сега се намираше в малък двор за упражнения, празен в този късен час, ограден от три страни със сиви бетонни стени, а от четвъртата – с метален плет. Огледа се наоколо да провери дали някоя охранителна камера не го наблюдава: както Глин беше изтъкнал, дори един толкова модерен затвор като Херкмур беше принуден да ограничи камерите до най-важните зони.

Д’Агоста бързо прекоси двора, като през цялото време не спираше да снима. След това, като върна писалката в джоба си, той пристъпи към едната стена, охлаби колана си, разкопча си панталоните и извади оттам навит лист прозрачна пластмаса, който бе стоял прикрепен към крака му. Хвърли поглед през рамо, после го натика в улука в ъгъла на двора, прикрепвайки го с помощта на изкривена фиба за коса.

Щом свърши това той се придвижи към металната ограда, хвана я за брънките и я разтърси енергично. Това беше тъкмо онази част от плана, която той никак, ама никак не чакаше с нетърпение.

Като извади малки клещи от чорапите си той направи дълъг около метър вертикален разрез непосредствено зад един от металните стълбове. Увери се, че оградата изглежда съвсем непокътната, след което метна клещите на най-близкия покрив, където нямаше да бъдат открити в продължение на доста време. Измина още няколко метра край оградата като дишаше дълбоко и се опитваше да се успокои. Взирайки се между металните брънки, можеше да види неясните фигури на охранителните кули в мрака отвъд. Преглътна и потри ръце. След което сграбчи оградата и започна да се катери.