Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Докладвайте – каза тя, докато ги приближаваше.

— Намирахме се най-близо до местопрестъплението – обясни Висконти. – Уплашихме престъпника. Беше се навел над жертвата, но когато ни видя да идваме, избяга обратно на тавана.

— Видяхте ли го?

— Само сянка.

— Оръжието?

— Неизвестно.

Тя кимна.

— Намерихме и портфейла на Липър. – Висконти кимна с брадичка към една пластмасова кутия за улики, наредена заедно с още няколко такива край лентата.

Хейуърд се пресегна и отвори кутията.

— Искам пълно изследване на портфейла и всичко в него – ДНК, отпечатъци, следи от влакна и т.н. И замразете няколко проби от кръв и органичен материал за бъдещи изследвания.

— Да, капитане.

— Тук ли е другият пазач, как се казваше… Морис? Искам да говоря с него.

Висконти произнесе нещо в радиостанцията си и миг по-късно от другия край на помещението се появи едно ченге, което водеше пазача. Косата на пазача беше разрошена, дрехите му – раздърпани. Вонеше на спиртен консервант.

— Добре ли сте? – попита тя. – Можете ли да говорите?

— Мисля, че да. – Гласът му прозвуча глухо.

— Видяхте ли нападението?

— Не. Бях… твърде далече, и то с гръб.

— Но сигурно сте видял или чул нещо, преди да се случи.

Морис очевидно се опитваше да се концентрира.

— Ами… чух онова… пищене. Като животно. И трошащо се стъкло. После нещо се втурна към нас от мрака… – Гласът му секна.

— Нещо ? Не беше ли човек?

Очите на Морис се местеха трескаво.

— Беше просто един силует, който ни връхлетя с крясък.

Хейуърд се обърна към един от полицаите.

— Заведете господин Морис долу и кажете на детектив сержант Уитиър да го разпита по-подробно.

— Да, капитане.

Двама парамедици се показаха иззад планина от натрупани една върху друга кутии, тикайки носилка на колела, на която лежеше огромен мъж и стенеше жално.

— В какво състояние е? – попита тя.

— Има прорезни рани от нещо като тъп нож или може би нокът.

— Нокът?

Парамедикът сви рамене.

— Някои от порязванията са с много неравни ръбове. За щастие никое от тях не е достигнало до жизненоважни органи – едно от предимствата да си дебел. Има кръвозагуби и е в шок, но ще се възстанови.

— Може ли да говори?

— Пробвайте, ако искате. Дадохме му успокоителни.

Хейуърд се надвеси над едрия мъж. Потното лице на пазача гледаше към тавана. Блъсна я остра миризма на алкохол, формалдехид и риба.

Тя заговори меко.

— Уилсън Бълк?

Очите му се обърнаха към нея, после отново се отместиха.

— Бих желала да ви задам няколко въпроса.

Не последва ясен отговор.

— Господин Бълк, видяхте ли нападателя си?

Очите му неистово се завъртяха в орбитите си и той отвори уста.

— Лицето…

— Какво лице? Как изглеждаше?

— Извратено… О, боже…

Мъжът изстена и промърмори нещо неразбираемо.

— Можете ли да говорите по-конкретно, сър? Мъж ли беше или жена?

Последва жален хленч и кратко поклащане на главата.

— Един ли беше или повече?

— Един.

Хейуърд погледна парамедика. Той сви рамене.

Тя се извърна и направи знак на най-близкостоящия детектив.

— Придружете го по пътя към болницата. Ако започне да говори по-ясно, снемете пълно описание на нападателя. Искам да знам срещу какво се изправяме.

— Да, капитане.

Тя премери с поглед малката групичка полицаи.

— Който, или каквото и да е той, хванахме го натясно. Тръгваме след него. Сега.

— Не трябва ли да повикаме спец отряда? – попита Висконти.

— Ще им отнеме часове да стигнат дотук. А и са такива бюрократи, че ще забавят цялата работа. По портфейла имаше прясна кръв, следователно е възможно Липър все още да е жив и да е заложник. – Тя се огледа наоколо. – Вие тримата ще дойдете с мен: сержант Висконти, полицай Мартин и детектив сержант О’Конър.

Настъпи тишина. Трите ченгета се спогледаха.

— Проблем ли има? Четирима срещу един сме.

Последваха още неуверени погледи.

Тя въздъхна.

— Момчета, не ми казвайте, че сте се хванали на слуховете, които се ширят из музея. Какво, да не мислите, че ще ни нападне някоя мумия?

Висконти се изчерви и вместо отговор извади оръжието си и набързо го прегледа. Другите последваха примера му.

— Изключете си радиостанциите, клетъчните телефони, пейджърите, всичко! Не искам както се прокрадваме към убиеца внезапно от нечий джиесем да гръмне Петата симфония на Бетовен.

Те кимнаха.

Хейуърд извади копието, което бе поръчала на плана на тавана и го разгъна върху една от кутиите.