Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Тя затвори вратата и остави Нора в настъпилата тишина. Нора се загледа в тънката папка и усети бодване на любопитство. Върху нея пишеше само Гробница на Сенеф: кореспонденция, документи, 1933-35 г.

Отвори я. Най-отгоре имаше написано на машина писмо – скъпа, богато украсена хартия, изящно гравирана в червено и златно. Беше написано от бея на Болбаса и вероятно бе същото, което се цитираше във вестникарските статии, които Нора бе видяла. Съдържанието беше изпълнено с уверения в това, че гробът е прокълнат – прозрачен трик с очевидната цел да бъде върнат в Египет.

Прелисти към следващите документи: многословни полицейски доклади от някой си детектив сержант Джерълд О‘Баниън, написани на ръка с красивия почерк, характерен за онова време. Тя ги прегледа с интерес, след което премина към остатъка от купчината: паметни бележки и писма до градски служители и до полицията, изпратени в очевидно успешен опит да се скрие истинската история, описана в полицейските рапорти, и да не става достояние на пресата. Нора преминаваше от един документ на друг, заинтригувана и възхитена от това, което разказваха, и най-сетне започваше да проумява защо музеят навремето бе закрил изложбата с такова явно нетърпение.

Подскочи, щом едно леко изписукване оповести, че вратата се отваря. Когато се обърна, видя стройния, елегантен силует на Ейдриън Уичърли, облегнат на металната каса. Мъжът се усмихна ослепително.

— Здравей, Нора.

— Здрасти.

Той се поизправи, приглади костюма си и нагласи бездруго идеално направения уиндзорски възел на вратовръзката си.

— Какво би могло да прави едно такова симпатично момиче като теб в подобно прашасало място?

— Регистрира ли се?

— Je suis en regie*. Той се разсмя, приближи се и се надвеси над рамото й. Беше толкова близо, че тя усещаше мириса на скъпия му афтършейв и освежителя му за уста. – Какво имаме тук?

[* Аз съм самото въплъщение на порядъка (фр.). – Б.пр.]

Архивистката надникна в помещението.

— Готови ли сте да ви заключа?

— Разбира се, непременно ни заключете. – И Уичърли намигна на Нора.

— Защо не седнеш, Ейдриън? – рече тя хладно.

— Няма да възразя. – Той придърпа един стар дървен стол към масата, избърса праха от седалката с копринена носна кърпа и се отпусна.

— Някакви неприятни изненади? – попита той Нора, като се наведе напред.

— Съвсем определено.

Уичърли беше прекалено близо и тя се отдръпна възможно най-незабележимо. При все че отначало той се бе проявил като олицетворение на добрите обноски, напоследък съучастническите му смигвания и „случайните“, чести докосвания я караха да вярва, че всъщност е много по-несериозен, отколкото си бе мислила. Все пак засега отношенията им си оставаха на професионално равнище и тя се надяваше това да продължи.

— Кажи за какво става дума.

— Само прегледах документите, така че още не съм видяла пълната картина, но накратко ето какво разбрах. Сутринта на трети март 1933-а пазачите, които дошли да отворят гробницата, установили, че тя е разбита. Много от предметите вътре били заграбени. Мумията липсвала, макар че по-късно била открита в една от съседните стаи – зле повредена. Когато надзърнали в саркофага, открили в него друго тяло. Току-що убит труп, както се оказало.

— Невероятно! Точно като оня, как му беше името… Демео.

— Нещо такова, макар че приликата спира дотук. Тялото принадлежало на Джулия Кавендиш, богата дама от нюйоркския хайлайф. По една случайност се оказва, че е била внучка на Уилям Спраг.

— Спраг?

— Той бил човекът, който купил гроба от последния барон Ретрей и го докарал в музея.

— Разбирам.

— Кавендиш била патрон на музея. Както изглежда, е имала доста лоша слава на… Е, да се изразя по-меко – развратница.

— Как така?

— Ходела по баровете и си избирала млади мъже от работническата класа – рибари, докери и тем подобни.

— И какво правела с тях? – попита Уичърли с похотлива усмивка.

— Използвай въображението си, Ейдриън – отвърна тя сухо. – Както и да е, тялото й било обезобразено, но вестниците не разказват в подробности.

— Доста експлозивен материал за трийсетте, бих казал.

— Да. Семейството й и музеят отчаяно се опитвали да покрият случката – по различни причини, разбира се – и, както изглежда, са се справили похвално.

— Предполагам, че пресата е била по-склонна към сътрудничество по онова време. Не са били търсачи на евтини сензации, каквито са днешните.

Нора се запита дали Уичърли знае, че съпругът й е репортер.