Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Манети изникна до нея с радиостанцията в ръка.

— Ето ви Кели.

Тя кимна.

— Д-р Кели? Капитан Хейуърд, НПУ.

— С какво мога да ви помогна?

— Залата на канопите в Гробницата на Сенеф. За какво служи?

— Там се съхраняват органите на мумифицирания фараон.

— По-подробно, ако обичате.

— Част от процеса на мумификация се състои в отстраняването на вътрешните органи на фараона за отделна мумификация и съхранение в стъкленици – канопи.

— Вътрешните органи, казвате?

— Точно така.

— Благодаря ви. – Хейуърд бавно върна радиостанцията на Манети, на лицето й се изписа замислено изражение.

Уилсън Бълк се взираше към дъното на коридора, който прекосяваше таванската част на сграда 12. Мръсната кафява светлина се опитваше да проникне през зарешетените оберлихти, покрити със стари поне едно столетие нюйоркски сажди. Там, където таванът почти опираше в пода, минаваха големи струпвания от въздушни тръби. Покрай две от стените на дългото ниско помещение бяха наблъскани стари колекции – стъкленици със странни твари, киснещи в консервант, неподредени купчини пожълтяващи списания, пластмасови модели на животни – които оставяха съвсем тясна пътечка за преминаване по средата. Беше шантаво, извратено място със скосени тавани, накланящи се под всевъзможни ъгли, и нива на пода, които се променяха докъдето поглед стига. Като къщичка, извадена от някой лунапарк, само дето в нея нямаше нищо забавно.

— Умирам от болки в краката – изпъшка Бълк. – Чакай да си поемем дъх. – Той се отпусна на една стара дървена щайга, излишната мастна тъкан на бедрата му опъна панталоните му с осезаемо пращене.

Партньорът му Морис леко седна до него.

— Ама че гадно! – продължи Бълк. – Денят почти свърши, а ние още се мотаем тук. Нищо няма да намерим.

Морис, който никога не бе виждал смисъл в това да изразява несъгласие, кимна.

— Я ми подай бутилката „Джим Бийм“

Морис измъкна плоското шише от джоба си и му го връчи. Бълк опъна голяма глътка, избърса уста с опакото на ръката си и му го върна. Партньорът му отпи деликатно и прибра бутилката.

— Днес не би трябвало да работим цял ден – каза Бълк. – Трябваше да сме в почивка. И ние сме заслужили малък отдих.

— И аз така виждам нещата – съгласи се Морис.

— Добре си се сетил да вземеш бутилката.

— Никъде не ходя без нея.

Бълк хвърли поглед към часовника си. Пет без двайсет. Светлината, която се процеждаше през капандурата, бавно замираше и сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Нощта щеше да настъпи скоро. А като се има предвид, че тази секция от таванските помещения беше в ремонт и в момента нямаше електричество, щеше да им се наложи да включат фенерчетата си, което пък щеше да направи търсенето още по-неприятно.

Бълк усети как топлината на уискито се разлива по тялото му. Въздъхна тежко, облегна лакти на коленете си и се озърна.

— Виж ги тия боклуци. – И той посочи редицата ниски метални рафтове под стряхата, претъпкани с безброй стъкленици с медузи. – Смяташ ли, че наистина си играят да ги изучават?

Морис сви рамене.

Бълк се протегна, взе един буркан от полицата и го огледа по-отблизо. В кехлибарената течност плуваше белезникава пихтия, около която се извиваха пипала. Той енергично разтърси стъкленицата и когато турбуленцията утихна, медузата се бе превърнала във въртящи се парцалчета.

— Тотално се разпадна. – Той тикна буркана под носа на Морис. – А дано не е било нещо важно! – Изхили се високо и като клатеше глава, върна стъкленицата на мястото й.

— В Китай ги ядат – рече Морис. Беше трето поколение пазач в музея и смяташе, че знае много повече за това място от останалите гардове.

— К‘во ядат? Медузи?!

Морис кимна мъдро.

— Откаченият китаец всичко яде, а?

— Чувал съм, че скърцат като ги дъвчеш.

— Отврат! – Бълк хвърли поглед наоколо. – Ама че гадно! – повтори той. – Тук горе няма нищо.

— Това, което не разбирам – подзе Морис, – е защо въобще им е притрябвало да преоткриват тая гробница. Казвал съм ти какво разправяше дядо за това, което се е случило през трийсетте.

— Аха. Ти го казваш на всеки срещнат.

— Било е нещо ужасно.

— Ще ми припомниш историята друг път. – Бълк отново погледна часовника си. Ако наистина се очакваше да има нещо на този таван, трябваше да пратят ченгета, а не двама невъоръжени пазачи.

— Не вярваш ли, че убиецът е домъкнал тялото тук? – попита Морис.

— Въобще. За какво, по дяволите, би направил подобно нещо?