Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Колко различен бе животът му от онези години, които бе прекарал в страните от Третия свят, изгорял от слънцето и нахапан от комари, заплашван от партизани, дебнат от корупция, понякога сам той болен – в опит да удържи епидемията. Бе спасил стотици, може би хиляди животи, но толкова много, много други бяха умрели. Разбира се, вината не бе негова. Но имаше и друго нещо, онова, за което се стараеше никога да не мисли. То, повече от всичко останало, го накара да изостави живото тяло и да потърси утехата на пластмасата и силикона… Ала ето че сега отново мислеше за това. Тръсна глава, сякаш да се отърве от ужасната вина и отново хвърли поглед към робота. Вината бавно се оттече – стореното бе сторено, а мотивите му бяха чисти. Слаба усмивка омекоти чертите му. Той вдигна ръка и щракна с пръсти.

Аудиосензорът на робота отбеляза действието и той се заклатушка по посока на звука.

— Робо иска бисквитка – изграчи той с металически безтелесен глас.

Чувствайки се абсурдно доволен, Блеклетър се изправи на крака и прекоси бърлогата си към кухнята за една последна чаша чай, преди да признае настъпването на нощта. Внезапно се спря с ръка на чайника и се ослуша.

Ето го пак: изскърцване на греда.

Блеклетър бавно върна чайника обратно на полицата. Вятърът ли беше? Но не: навън цареше тиха, безветрена нощ.

Може би някой на улицата? Звукът беше твърде близък, твърде отчетлив за това.

Вероятно всичко бе в главата му. Умът понякога обичаше да си играе по този начин. Той знаеше: липсата на реални слухови стимули често подбуждаше мозъка да произведе собствени. От часове се мотаеше в бърлогата си и…

Ново проскърцване. Този път Блеклетър беше напълно сигурен – звукът бе дошъл от вътрешността на къщата.

— Кой там? — извика той. Скърцането спря.

Нима беше крадец? Надали. На тази улица имаше далеч по-големи и внушителни къщи от неговата.

Тогава кой?

Скърцането се възобнови, равномерно, настойчиво. Сега можеше да определи откъде идва – дневната в предната част на къщата.

Хвърли поглед към телефона и видя празната поставка. По дяволите тези безжични апарати! Къде ли бе оставил слушалката? Ама разбира се – беше в бърлогата, на масичката до лаптопа.

Той бързо се върна там и вдигна телефона от дървената повърхност. След това замръзна. Имаше някого в коридора точно отсреща. Висок мъж в дълъг тренчкот пристъпи напред от мрака.

— Какво търсите в дома ми? – поиска да знае той. – Какво искате?

Влезлият не проговори. Вместо това отмести пешовете на дрехата си и разкри двете отрязани дула на пушка. Прикладът беше от тежко черно дърво, гравирано с индийски розетки, а дулата лъщяха слабо на приглушената светлина.

Блеклетър установи, че е неспособен да отмести очи от оръжието. Направи крачка назад.

— Почакайте – започна той. – Недейте. Правите грешка… можем да поговорим…

Оръжието се завъртя напред. Последва страшен бумтеж, когато двете дула стреляха почти едновременно. Блеклетър отхвръкна назад, удряйки се в отсрещната стена с трясък, след което се свлече на пода. Рамкирани картини и украшенийца полетяха към него от малките дървени рафтове.

Входната врата беше вече затворена.

Роботът, със задействани аудио сензори, тръгна към безжизненото тяло на своя създател.

— Робо иска бисквитка – каза той, тенекиеният глас беше заглушен от кръвта, която покриваше миниатюрния му говорител. – Робо иска бисквитка.

Порт Алън , Луизиана

Следващият ден беше толкова мрачен и дъждовен, колкото предишния – приятен. За Д’Агоста това бе даже много добре – щеше да има по-малко клиенти в магазинчето за понички. Той имаше дълбоки опасения относно целия план на Пендъргаст.

Пендъргаст, зад волана на ролса, взе изхода за Порт Алън от междущатско шосе 10 с изсъскване на колелата по мокрия асфалт. Д’Агоста седеше до него и прелистваше страниците на „Нюорлиънски звездни клюки“.

— Не виждам защо да не можем да свършим тази работа през нощта – рече той.

— Има аларма срещу крадци. Шумът ще привлече повече внимание.

— Най-добре ти да говориш. Имам чувството, че моят акцент от Куин няма да се приеме топло по тези места.

— Отличен аргумент, Винсънт.

Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст отново хвърля поглед в огледалото за обратно виждане.

— Компания ли си имаме?

Пендъргаст само се усмихна в отговор. Вместо обичайния си черен костюм, той носеше карирана работна риза и дънки. Сега не приличаше на служител от погребално бюро, а по-скоро на гробар.