Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Д’Агоста не споделяше ентусиазма на приятеля си към историческия детайл.

— Сигурно сега виждаш, Винсънт? Торгенсоновата барака трябва да е била построена, след като този водопровод е бил зазидан.

Д’Агоста сви рамене. По дяволите, изобщо не разбираше накъде бие Пендъргаст.

— В тази част на света това е било често срещано – за сгради, построени по линията на водна помпа или водопровод, няма значение – да се прекъсне стар водопровод и да се използва като мазе. Спестявало много труд, когато мазетата се копаели на ръка.

— Смяташ, че тръбата си е още там…?

— Точно така. Когато бараката е била построена през 1855 г. те вероятно са използвали част от запушения и изоставен тунел – сега напълно сух, разбира се – за мазе. Тези стари водопроводи били с квадратно, а не с кръгло сечение, и направени от дялан камък. Строителите само трябвало да укрепят основите, да изградят две тухлени стени отстрани, перпендикулярни на съществуващите водопроводни стени, и – хоп! Ето ти го мазето.

— И мислиш, че там ще намерим „Черната рамка“? – попита Д’Агоста с притаен дъх. – В мазето на Торгенсон?

— Не. Не в мазето. Помниш ли кредиторската бележка, която Бласт ни показа? „ Претърсихме бараката от мазето до тавана. Оказа се празна, не беше останало нищо ценно, не и картина“.

— Ако не е в мазето, тогава за какво е целият този ентусиазъм? – Пендъргастовата сдържаност можеше да бъде толкова влудяваща понякога.

— Помисли: цяла редица къщи, разположени в една линия над някогашен тунел, всяка с мазе, приспособено от част от този тунел. Но, Винсънт – помисли също така за пространствата между къщите. Спомни си, мазетата биха могли да бъдат приблизително със същата големина като на къщите над тях.

— Значи… значи казваш, че би могло да има стари пространства между мазетата.

— Именно. Части от стария водопровод между всяко мазе, зазидани и неизползвани. Точно там Торгенсон може да е скрил „Черната рамка“.

— Защо да я крие чак толкова?

— Можем да допуснем, че щом картината е била толкова ценна за доктора, та да не може да се раздели с нея дори в най-голяма оскъдица, той няма да иска да е далеч от нея. И се е наложило да я скрие от кредиторите си.

— Но къщата е била ударена от светкавица. Изгоряла е до основи.

— Истина е. Но ако логиката е вярна, картината би трябвало да е на сигурно в нишата си, запазена във водопроводния тунел между неговото мазе и съседното.

— Значи всичко, което трябва да направим, е да влезем в мазето на магазина за безжични телефони.

Пендъргаст сложи възпираща ръка върху рамото му.

— Уви, този магазин няма мазе. Проверих, когато влязох вътре. Мазето на постройката, която го е предшествала, трябва да се е напълнило след пожара.

Д’Агоста отново изпита огромно разочарование.

— Тогава какво, по дяволите, ще правим? Не можем да вземем един булдозер, да сринем магазина и да изкопаем ново мазе.

— Не. Но може да успеем да влезем в тунелното пространство от едно от съседните мазета, което – уверих се – още съществува. Въпросът е: кое от тях да опитаме първо?

— Отново онзи блясък, който напоследък напълно отсъстваше, се върна в очите на Пендъргаст: блясъкът на ловеца. – Аз съм в настроение за понички – каза той. – А ти?

Сейнт Францисеил, Луизиана

Морис Блеклетър, доктор на науките, старателно нагласи серво механизма към окачването на задните колела. Провери го, после пак. След което свърза USB кабела от контролния пулт с лаптопа си и пусна диагностичен тест. Тестът мина успешно. Той написа проста програма от четири реда, качи я на контролния пулт и даде команда за изпълнение. Малкият робот – доста грозновата конструкция от процесори, мотори и сензори, кацнала върху дебели гумени колелца – задейства предния си мотор, търкаля се по пода точно пет секунди и рязко закова.

Блеклетър изпита прилив на триумф, съвсем непропорционален на постижението. По време на ваканцията си, докато гледаше английски катедрали или стоеше в мъждиво осветени кръчми, нетърпеливо бе очаквал този момент.

Преди години Блеклетър бе прочел проучване, според което пенсионерите често развиват хобита диаметрално противоположни на работата, с която са се занимавали през целия си живот. Такъв, помисли си той тъжно, определено бе и неговият случай. През всички тези години в здравния сектор – първо в „Доктори с крила“, после в поредица от фармацевтични и медицински изследователски лаборатории – той бе обсебен от човешкото тяло: как работи, кое проваля функциите му, как се поддържа здраво или как се облекчават болежките му. А ето как сега си играеше с роботи – самата антитеза на кръв и плът. Когато моторчето им изгори, просто ги изхвърляш и поръчваш нови. Няма скръб, няма смърт.