Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Как се чувствате, капитане?

Хейуърд преглътна, помръдна уста. Очите й примигаха, неспособни да се фокусират. Той опипа пулса й: плитък и учестен. Наведе се над ухото й и прошепна:

— Трябва да ви оставя. Само за малко.

За миг очите й се разшириха от страх. После тя кимна и се опита да заговори. Гласът й беше дрезгав:

— Разбирам.

— Който и да живее на Спениш Айлънд, знае, че сме тук; със сигурност е чул стрелбата. Нещо повече, вторият стрелец може дори да е дошъл от острова и да ни чака там – оттук и тишината. Трябва да се приближа много предпазливо. Дайте да видя оръжието ви.

Той взе пистолета й – калибър трийсет и два – провери пълнителя, после го затвори и го притисна в ръцете й.

— Имате четири патрона. Ако не се върна… може да ви потрябват. – Агентът остави фенерчето в скута й. – Не го използвайте, ако не се налага. Следете за блясък на очи на лунната светлина. Гледайте в разстоянието между тях. Повече от седем сантиметра означават, че е или алигатор, или нашият стрелец. Разбирате ли?

Тя отново кимна и хвана оръжието.

— Прикритието е добро. Няма да ви видят, освен ако не искате. А сега ме слушайте внимателно: трябва да останете будна. Изгубите ли съзнание – умирате.

— По-добре тръгвайте – промърмори тя.

Пендъргаст се взря в тъмнината. Слаба жълта светлина

се процеждаше между редиците от дървета. Той извади нож, и като се протегна нагоре, издълба едно голямо „X“ върху обратната страна на най-големия дънер. Остави Хейуърд и тръгна на юг към далечните светлини в стегната, спираловидна траектория.

Движеше се бавно, изваждаше краката си от тинята изключително внимателно, така че да вдига колкото се може по-малко шум. Нямаше никакви признаци на активност, никакви звуци откъм далечната светлина, която проблясваше и изчезваше сред тъмните стволове. Когато стегна още спиралата, дърветата се разредиха и се показа мъждукащ жълт триъгълник: един покрит със завеса прозорец, плуващ в тъмнината, сред група неясни постройки с насмолени покриви.

След още десет минути той беше стигнал достатъчно близо, така че да има ясна гледка към стария ловен лагер на Спениш Айлънд.

Беше огромно място с разхвърляни постройки точно над водната линия върху креозотните стълбове: поне дузина големи, дървени постройки, забити сред голяма група стари, плешиви кипариси, плътно обрасли със завеси испански мъх. Намираше се точно в края на малък ръкав със застояла вода. Лагерът беше построен върху по-висок нанос, заобиколен с параван от папрати, храсти и високи треви. Гъстата растителност, в съчетание с почти непроходимите гранки висящ мъх, придаваха на мястото усещане за скритост и затвореност.

Пендъргаст се движеше странично, все още кръжейки около мястото, като проверяваше за пазачи и си създаваше представа за разположението. В единия край една голяма дървена платформа водеше към кей с плуващ док, който се вдаваше в ръкава. Към него се виждаше привързана необичайна лодка, в която Пендъргаст разпозна армейска разработка от времената на Виетнамската война, използвана от флота. Беше хибрид между плавателен съд за блата с газене само от десет сантиметра, и джет с тих, подводен реактивен двигател – идеална за придвижване във води като тези. Макар някои от допълнителните постройки да бяха в руини, с хлътнали навътре покриви, централният лагер беше в добро състояние и очевидно обитаван. Една дълга пристройка също се намираше в отлична форма. Тежки завеси се спускаха над прозорците и филтрираха слабата жълта светлина отвътре.

Когато завърши обиколката си, Пендъргаст беше изненадан: изглежда никой не стоеше на стража. Беше тихо като в гробница. Ако стрелецът беше тук, той бе изключително добре скрит. Пендъргаст изчака, като се ослушваше. И след това чу нещо: слаб, безнадежден вик, тънък, подобен на птица, точно на границата на доловимото, сякаш от някой, напълно загубил надежда, който умираше. Когато и това спря, над блатото легна пълна тишина.

Пендъргаст премести „Лес Байер“-а си и се приближи от задната страна на лагера, като се вмъкна в гъсталака от папрати на края на поддържащите стълбове. Ослуша се отново, но не чу нищо повече: никакви стъпки по дървените талпи отгоре, никакво проблясване на светлина, никакви гласове.

Към един от стълбовете имаше прикрепена груба дървена стълба, направена от хлъзгави, прогнили летви. След още няколко минути той стигна до нея, хвана долната летва и се вдигна нагоре, опипвайки здравината на всяка следваща. След миг главата му беше на нивото на платформата. Огледа се, но не можа да види нищо на лунната светлина, нямаше признак за никакъв пазач.