Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Тя преброи отново, натисна спусъка и втори тътен от тежкокалибрената пушка разцепи въздуха.

Преследвачът им стреля далеч от нея, но му беше отговорено с бърза поредица от Пендъргаст, този път от различно място. Светлината продължаваше да не мърда.

Хейуърд се обърна, сви се в калта и се прицели в прожектора. Плавно натисна спусъка, пушката изрева и светлината се пръсна в дъжд от искри.

Тя веднага се изправи и хукна с все сили през тежката засмукваща тиня към мястото, където до преди малко беше светлината. Чуваше Пендъргаст да стреля зад нея, притискайки втория стрелец.

Два куршума пронизаха гъсталака от папрати до нея и тя се втурна напред през жилавите стъбла, за да открие стрелеца, свит в една плоскодънна лодка. Той се обърна към нея изненадан и тя скочи във водата, като едновременно с това стреля срещу него. Мъжът стреля едновременно и тя усети остра болка в крака си, последвана от внезапна вкочанелост. Изпъшка и се опита да се изправи, но кракът й отказа да се движи.

Повтаряше действието като обезумяла, очаквайки всеки момент да бъде ударена от втори, фатален куршум. Но не стана нищо и тя осъзна, че навярно е улучила стрелеца. С върховно усилие, като полупълзеше и залиташе в плитката вода, тя улови планшира, насочвайки пушката вътре.

Стрелецът лежеше на дъното на лодката и от раната върху рамото му бликаше кръв. Пушката му беше скършена на две – куршумът явно я беше разбил – и мъжът се мъчеше с една ръка да издърпа пистолета си. Той не беше от селяните – всъщност, никога не го беше виждала преди.

— Не мърдай! – излая тя, като се прицели в него и се опита да не изпъшка от болка. Пресегна се, грабна пистолета му и го насочи към него. – Изправи се бавно. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Мъжът изсумтя и едвам повдигна едната си ръка. Другата висеше безжизнено отстрани.

Спомняйки си за втория стрелец, Хейуърд се беше навела колкото се може по-ниско. Тя провери оръжието на непознатия, видя, че е заредено, взе него и изхвърли тежката пушка във водата.

Мъжът простена, един лъч лунна светлина освети торса му, тъмните петна кръв бавно се стичаха надолу от рамото.

— Ранен съм – — изпъшка той. – Трябва ми помощ.

— Не е фатално – каза Хейуърд. Собствената й рана пулсираше, чувстваше крака си като парче олово. Надяваше се да не умре от загуба на кръв. Тъй като беше наполовина потопена във водата, мъжът не знаеше, че е простреляна. Тя усещаше как различни неща се хлъзгат покрай ранения й крак, как се удрят в него – може би риби, привлечени от кръвта.

Зад гърба й се чуха още изстрели, внушителният звук от четирийсет и петкалибровото оръжие на Пендъргаст, примесен с по-острия пукот от пушката на втория стрелец. Стрелбата стана спорадична, а после настъпи тишина. Дълга тишина.

— Как се казваш? – попита Хейуърд.

— Вентура – отвърна мъжът. – Майк…

Изстрел. Единствен. Мъжът на име Вентура се олюля назад и с последен стон се срина тежко на дъното на лодката, потрепна и притихна.

Хейуърд, обхваната от внезапна паника, се потопи във водата, прилепена към планшира с една ръка. Отвратителни водни твари не даваха мира на раната й и тя усети гърченето на безброй пиявици.

Чу плясък и се обърна с пистолета – само за да види как Пендъргаст върви към нея през водата бавно, приведен. Той й направи знак да стои безшумно, после хвана планшира, огледа се напрегнато и с едно светкавично движение се прехвърли в лодката. Тя го чу да се движи, после той отново се върна, от другата страна, и се озова във водата до нея.

— Наред ли е всичко? – прошепна той.

— Не. Ранена съм. В крака.

— Трябва да излезете от водата. – Агентът я хвана за ръката и започна да я влачи към брега. Тишината беше пълна; стрелбата бе изплашила всяка живинка в блатото. Нямаше плясък, нямаше грак или цвърчене и шумолене.

Тя усети слабо течение и после нещо твърдо и люспесто я докосна бързо под водата. Сдържа вика си. Повърхността на водата се накъдри под лунната светлина и две очи на влечуго се издигнаха, заедно с люспести ноздри. С ужасна експлозия на вода съществото я нападна; в същото време Пендъргаст стреля с пистолета си; тя почувства нещо остро да стяга безжалостно ранения й крак, и после да я дърпа под водата; болката я прониза непоносимо.

С огромни усилия Пендъргаст продължаваше да държи ръката й, тя се опита да се извие, но грамадният алигатор я теглеше надолу към тинята, в коритото на канала. Искаше да извика, но устата й се пълнеше със застояла вода. Чу глухия звук на изстрели над повърхността. Изви се отново, притисна оръжието си в хищника, който държеше крака й, и стреля.