Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Ефектът бе разтърсващ; ударът от изстрела и спастичната реакция на алигатора се смесиха в истинска експлозия. Ужасният болезнен натиск отслабна и тя се отскубна от тинята задъхана.

С почти яростно движение Пендъргаст я издърпа в плитката вода върху папратите. Чу го да разкъсва крачола на панталона и, да изплаква раните и, доколкото е възможно, и да ги превързва с парчета от дрехите й.

— Другият стрелец – каза тя, чувствайки се замаяна. – Хванахте ли го?

— Не. Възможно е да съм го ранил – накарах го да се измъкне от скривалището си и видях сянката му да пробягва обратно към блатото.

— Защо не е стрелял отново?

— Може би е търсил друго място, откъдето да подобри стрелковите си постижения. Онзи приятел в лодката е бил убит от куршум .30-30. Ние не сме с такива.

— Случайно попадение? – задъхано попита тя, опитвайки се да отвлече мисълта си от раната.

— О, не. По всяка вероятност не.

Той прехвърли ръката й около раменете си и я издърпа на крака.

— Има само едно нещо, което можем да направим – да стигнем до Спениш Айлънд. Сега.

— Ами другият стрелец… Той още е тук някъде.

— Знам. – Пендъргаст кимна към крака й. – Но тази рана не може да чака.

С ръка, преметната около врата на Пендъргаст, Хейуърд се препъваше през засмукващата тиня, като се хлъзгаше непрекъснато, от време на време почти завличайки и него в калта със себе си. При всяка стъпка болката пронизваше крака й, сякаш нагорещено желязо се бе впило по дължината от пищяла до бедрото й, и тя трябваше да потиска вика си. Знаеше много добре, че стрелецът все още е някъде наоколо, в тъмнината. Мъртвешкото спокойствие на блатото я тревожеше, караше я да се страхува, че той ги дебне. Въпреки задушаващата горещина на нощта и топлата блатна вода, тя се чувстваше трепереща и замаяна, сякаш всичко това се случваше на някого другиго.

— Трябва да се изправите, капитане – дойде утешителният глас на Пендъргаст.

Тя осъзна, че отново е паднала.

Странното подчертаване на чина й някак си я накара да се вдигне и тя се олюля на краката си, опита да направи една-две стъпки, след което усети, че рухва отново. Пендъргаст продължаваше да я държи и да я влачи, ръцете му бяха като стоманени кабели, а гласът – мек и успокоителен. Но изведнъж тинята стана по-дълбока, всмукваше краката й като подвижни пясъци, и с всяко залитане тя потъваше в калта.

Той я закрепи и с голямо усилие тя успя да освободи единия си крак, но раненият сега беше дълбоко в тинята и пулсираше непоносимо при всеки опит да го помръдне. Свлече се пак в блатото и хлътна почти до бедрата.

— Не мога – изохка тя. – Просто не мога. – Нощта се завъртя лудо около нея, главата й бучеше и тя усети как Пендъргаст я вдига нагоре.

— Добре – прошепна той. Остана неподвижен за миг, а после го чу да разкъсва нещо – сакото си. Тъмното блато, дърветата, луната – всичко се въртеше, въртеше, въртеше… Комарите напираха, влизаха в ноздрите и ушите й. Тя потъна отново във воднистата тиня, искаше с цялото си същество това да е леглото й у дома, а тя да е в безопасност и на топло в Манхатън, Вини да диша спокойно до нея…

Дойде на себе си, когато Пендъргаст се опитваше да нахлузи горе около ръцете й някакви грубо измайсторени ремъци. Съпротивлява се известно време, объркана, но той сложи ръце върху нейните и се опита да я успокои.

— Ще ви дърпам нататък. Само стойте спокойно.

Тя кимна, схващайки бавно.

Той прехвърли импровизираните ремъци от двете парчета плат върху раменете й и започна да я тегли. Отначало тя не помръдна. После блатото бавно разхлаби всмукващата си прегръдка и Лора усети, че се плъзга напред по покритата с вода кал, на тласъци. Дърветата се издигаха напред, черни и сребристи на лунната светлина, преплетените им клони и листа отгоре оформяха петънца от мрак и светлина. Хейуърд се запита разсеяно къде ли се криеше стрелецът; защо не чуваха повече изстрели. Може би бяха минали пет, или пък трийсет минути; тя бе загубила представа за време.

Внезапно Пендъргаст спря.

— Какво има? – простена Хейуърд.

— Виждам светлина между дърветата.

Пендъргаст се наведе над Хейуърд и внимателно я огледа. Тя беше в шок. Предвид мокротата и калта по нея, трудно можеше да се каже колко кръв е изгубила. Лунната светлина минаваше през лицето й, призрачно бяло там, където не беше изцапано с мръсотия. Той внимателно я повдигна да седне, разхлаби ремъците и я облегна назад до един дънер, закривайки я с листа на папрати. Намокри един парцал в тъмната вода и се опита да почисти калта от раната й, издърпвайки безброй пиявици междувременно.