Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Интубирайте я – каза тя рязко. – Оротрахит. И кислород.

Мъжът се задейства, прикрепи една тръба към устата на Хейуърд и двамата заработиха с пестеливи движения, очевидно резултат на дългогодишен опит.

— Какво стана? – обърна се Броуди към Пендъргаст, след като отряза напоените с кал ръкави с медицинска ножица.

— Огнестрелна рана и ухапване от алигатор.

Джун Броуди кимна, после измери пулса на Хейуръд, кръвното й, провери зениците й с фенерче. Движенията й бяха уверени, професионални.

— Банка декстран – каза тя на мъжа в престилката – и пуснете 14 грама в системата.

Докато той работеше, тя подготви игла и взе кръвна проба, напълни спринцовка и прехвърли кръвта във вакуумизирани епруветки. После взе скалпел от близкия стерилен поднос и с няколко сръчни срязвания отстрани останалата част от крачола на панталона.

— Промивка.

Мъжът й подаде голяма спринцовка, пълна с физиологичен разтвор, и тя отми калта и мръсотията, като отскубваше междувременно многобройните пиявици и хвърляше всичко в един близък контейнер. Като сложи местна упойка близо до ужасните разкъсвания и раната от куршум, тя почисти всичко с физиологичен разтвор и антисептик. След това приложи антибиотик и превърза раната.

Накрая вдигна поглед към Пендъргаст.

— Ще се оправи.

Сякаш по знак, Хейуърд отвори очи и издаде звук в ендотрахиалната тръба. Размърда се в леглото, вдигна ръка и посочи към тръбата.

След като я прегледа набързо, Броуди разреши да свалят тръбата.

— По-добре да сме предпазливи, отколкото да съжаляваме после – обясни тя.

Хейуърд преглътна болезнено, после се огледа, очите й дойдоха на фокус.

— Какво става?

— Бяхте спасена от призрак – каза Пендъргаст. – Призракът на Джун Броуди.

Хейуърд погледна към неясните фигури, после се опита да седне. Главата й още беше замаяна.

— Позволете ми. – Броуди се пресегна и вдигна облегалката на хирургическото легло. – Бяхте в лек шок – каза тя. – Но скоро състоянието ви ще се нормализира. Или поне ще е близко до нормалното, предвид обстоятелствата.

— Кракът ми…

— Няма дълготрайни увреждания. Рана и ухапване от алигатор. Сложих местна упойка, но когато действието й премине, ще боли. Ще се нуждаете също така от още серии инжекции с антибиотик – в устата на алигатора живеят много неприятни бактерии. Как се чувствате?

— Замаяна – каза Хейуърд и седна. – Къде съм? – После впери очи в Джун. – Джун… Джун Броуди? – Огледа се. Що за ловен лагер е този, в който има подобно място – стая за спешна помощ с такова оборудване? А и не приличаше никак на стаите за спешна помощ, които някога бе виждала. Осветлението беше твърде слабо и с изключение на медицинската апаратура, помещението беше подчертано голо: нямаше книги, картини, постери, дори столове.

Тя преглътна и поклати глава, опитвайки се да избистри съзнанието си.

— Защо сте симулирали самоубийството си?

Броуди отстъпи назад и отвърна на погледа й.

— Сигурно вие сте двамата полицаи, разследващи „Лонджитюд Фармасютикълс“. Капитан Хейуърд от НПУ и специален агент Пендъргаст от ФБР.

— Така е – кимна Пендъргаст. – Бих ви показал значката си, но се боя, че блатото предяви претенции към нея.

— Няма да е необходимо – произнесе тя хладно. – Може би не трябва да отговарям на никакви въпроси, докато не се свържа с адвокат.

Пендъргаст я изгледа с дълъг, неподвижен поглед.

— Не съм в настроение за обструкции – каза той с нисък, заплашителен глас. – Вие ще отговорите на всички въпроси, които ви задам, а адвокатите да вървят по дяволите. – Той се обърна към мъжа в бялата престилка. – Стойте тук до нея.

Дребният мъж припряно изпълни нареждането.

— Това ли е пациентът? – попита Пендъргаст Броуди. – Онзи, за когото споменахте по-рано?

Тя поклати глава.

— Така ли ще се отнасяте с нас, след като помогнахме на партньорката ви?

— Не ме дразнете.

Броуди млъкна.

Пендъргаст я погледна със свирепо изражение върху лицето. Неговият „Лес Байер“ още висеше заплашително отстрани.

— Ще отговаряте на въпросите ми изчерпателно, започваме. Разбрахте ли?

Жената кимна.

— Така: за какво е тази сложна апаратура? Кой е вашият „пациент“?

— Аз съм пациентът – долетя дрезгав, шепнещ глас, едновременно с отварянето на една врата в отсрещната стена.

— Цялото това разточителство е за мен. – В тъмното отвъд прага стоеше една висока и неподвижна фигура, силует на бостанско плашило, която едва се забелязваше в мрака. Мъжът се засмя: хартиен смях, по-скоро дихание. След миг сянката пристъпи много бавно от тъмнината в полуосветеното пространство и леко повиши глас: – Приятно ми е, Чарлс Джей Слейд!