Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Джъдсън Естерхази наду до последно извънбордовия „Мерк“ 250 и насочи рибарската лодка право на юг, опасно увеличавайки скоростта по стария канал за теглене на трупи. С върховно усилие на волята намали малко газта и се опита да успокои хаоса в главата си. Нямаше съмнение, че трябва да се откаже от първоначалните си намерения и да бяга. Беше оставил Пендъргаст и ранената жена в блатото без лодка, на миля от Спениш Айлънд. Дали са стигнали до там, или не – беше последната му грижа; той беше в безопасност и бе време да предприеме стратегическо отстъпление. Трябваше да действа решително и бързо, но засега най-благоразумното беше да се сниши с тревата, да ближе раните си – и да излезе освежен и по-силен.

И все пак му беше някак си неприятно, че Пендъргаст може да е стигнал до острова. И – като се имаше предвид всичко, което се бе случило между него и обитателите на острова – му бе трудно да изостави Слейд незащитен; много, далеч по-трудно, отколкото бе калил себе си да очаква.

По един любопитен начин дълбоко в себе си той знаеше, че резултатът ще е такъв, още когато Пендъргаст се бе появил в Савана с проклетото си разкритие. Този човек беше необикновен. Дванайсет години пълна заблуда, издухана за няма и две седмици. И всичко заради непочистеното дуло на една пушка. Невероятно как подобно малко недоглеждате можеше да доведе до такива сериозни последици. А и той никак не беше попречил на събитията, след като изтърси онова за Одюбон и Ню Мадрид в изненадата си, виждайки Пендъргаст.

Поне, помисли си Естерхази, не направи грешката да подцени този човек… както толкова много други бяха сторили, за тяхно огромно съжаление. Пендъргаст нямаше представа за това, че Естерхази е замесен. Нито пък подозираше за последния коз, който той държеше скрит в ръкава си. Тези тайни, Джъдсън знаеше – без ни най-малко съмнение – Слейд щеше да отнесе със себе си в гроба, или където и да е.

Нощният въздух повя в лодката, звездите блестяха над главата му, дърветата се чернееха срещу осветеното от луната небе. Каналът за шлепове се стесни и стана плитък. Естерхази започна да се успокоява. Винаги съществуваше вероятността – напълно реална – Пендъргаст и полицайката да са загинали в блатото, преди да стигнат до лагера. Все пак жената беше получила един от куршумите му. Можеше да умре от загуба на кръв. Дори и раната да не е била фатална, щеше да е дяволски трудно агентът да я извлече през последния участък на блатото, което гъмжеше от алигатори и отровни водни змии, както и от пиявици, а въздухът бе задръстен от комари.

Той намали, когато лодката стигна затлачения край на канала. Изключи двигателя, извади го от водата и подкара с пръта. Същите тези комари, за които току-що си бе помислил, сега налетяха на рояци, събраха се около главата му и накацаха по врата и ушите му. Той плесна с ръка и изруга.

Тинестият канал се разклони и той подкара по левия ръкав; познаваше добре блатото. Продължи, като използва сонара за търсене на риба, за да провери дълбочината на водата. Луната сега беше по-високо и в блатото бе светло почти като през деня. Полунощ: шест часа до утрото.

Опита се да си представи какво се е случило на Спениш Айлънд, когато са пристигнали, но бе депресиращо и разочароващо. Плесна във водата и изхвърли мисълта от главата си. Нямаше повече за какво да се тревожи. Вентура бе позволил да бъде хванат от Хейуърд, проклетият глупак, но не бе успял да каже нищо, преди Джъдсън да му пръсне мозъка. Блеклетър беше мъртъв; всички, които бяха свързани с „Проекта“, бяха мъртви. Нямаше начин да бъде върнат духът обратно в бутилката. Ако Пендъргаст е останал жив, всичко щеше да излезе наяве, те в края на краищата сигурно щяха да надушат и тогава нямаше спасение; но това, което сега бе жизненоважно, бе да заличи собственото си участие.

Събитията от изминалата седмица бяха направили нещата кристално ясни: Пендъргаст щеше да разбере. Беше само въпрос на време. Това означаваше, че щеше да излезе на светло дори внимателно замаскираната роля на Джъдсън. И заради това Пендъргаст трябваше да умре.

Но този път мъжът щеше да умре при условията на Естерхази, когато той преценеше за най-добре, и когато агентът от ФБР най-малко очаква. Защото Естерхази си запазваше едно важно предимство: предимството на изненадата. Агентът не беше неуязвим, а Естерхази знаеше сега къде точно се намира слабото му място и щеше да го използва. Какъв глупак е бил, че не го е видял по-рано. В съзнанието му започна да се оформя план. Прост, ясен, ефективен.