Линкольн Чайлд - Трескави сънища

— Знаете всички имена. Блеклетър. Вентура. Между другото, къде е Майк?

Пендъргаст не отговори.

— Може би гние в блатото, благодарение на вас. Мътните да ви вземат, Пендъргаст. Той беше не само най-добрият директор по сигурността, за какъвто един изпълнителен директор може да си мечтае, но беше и връзката ни с цивилизацията. Е, може и да сте убили Вентура, но не бихте могли да убиете него. – Тук в ниския глас на Слейд се прокрадна гордост. – И няма никога да научите името му. Искам да премълча това – да задържа една малка изненада за бъдещето ви, може би, за да си платите за Майк Вентура. – Той се разкикоти. – Сигурен съм, че той ще изникне точно когато най-малко го очаквате.

Пендъргаст вдигна отново пистолета си.

— Името.

— Не! – извика Джун.

Слейд примига.

— Гласът ви, скъпа моя… моля ви.

Броуди се обърна към Пендъргаст със събрани като за молитва ръце:

— Не го наранявайте – прошепна тя пламенно. – Той е добър човек, много добър човек. Трябва да разберете, господин Пендъргаст, той също е жертва.

Очите на Пендъргаст се насочиха към нея.

— Разбирате ли – продължи тя, – имаше друг инцидент по „Проект Авес“. Самият Чарлс се разболя.

Ако Пендъргаст бе изненадан от това, той не го показа с нещо.

— Взел е решението да убие съпругата ми, преди да се разболее – произнесе той с равен тон.

— Всичко това е минало – каза тя. – Нищо няма да я върне обратно. Не може ли да го забравите?

Пендъргаст я гледаше, очите му блестяха.

— Чарлс едва не умря – продължи Броуди. — А после той… после му хрумна как да ни измъкне оттук. Съпругът ми – кимна тя към мълчаливия мъж, застанал отстрани – се присъедини към нас по-късно.

— Вие и Слейд сте били любовници – каза Пендъргаст.

— Да. – Нямаше дори изчервяване. Тя се изправи. – Ние сме любовници.

— И избягахте тук – да се скриете ли? Защо?

Тя не каза нищо.

Пендъргаст се обърна към Слейд.

— Не виждам смисъла. Вие сте се възстановили от болестта, преди да се върнете в блатото. Менталното влошаване не е било започнало. Било е твърде рано. Защо се върнахте в блатото ?

— Карлтън и аз се грижим за него – продължи припряно Броуди. – Поддържаме го жив… Много е трудно да се забавят опустошителните ефекти на болестта в залива… Не го разпитвайте повече, разстройвате го…

— Тази болест – каза Пендъргаст, като я прекъсна с махване на китката. – Разкажете ми за нея.

— Тя влияе на задържането и стимулирането на електрическите импулси на мозъка – прошепна Броуди с готовност, сякаш за да отвлече вниманието му. – Затрупва мозъка с физически усещания – зрение, миризма, допир. Това е мутирала форма на флави-вирус. В началото се проявява почти като остър енцефалит. В случай че оживее, пациентът изглежда сякаш се възстановява.

— Точно като семейство Дуейн. – Слейд се изкикоти. – О, скъпа моя, да – точно като Дуейн. Ние ги следим много внимателно.

— Но вирусът има предпочитание към таламуса – продължи Броуди.

— Нуклеус геникулатус латералис – обади се Слейд, като се шляпна силно с камшика.

— Не е по-различен от вируса на херпес зостер – подхвана Броуди бързо, – който се настанява в коренчето на тръбния ганглий и години, дори десетилетия по-късно изплува, за да причини херпес зостер. Но той рано или късно убива невроните гостоприемници.

— Крайният резултат – умопомрачение – прошепна Слейд. Погледът му започна да се разфокусира и устните му замърдаха тихо все по-бързо и по-бързо.

— И всичко това… – посочи Пендъргаст с пистолета. – Системата с морфин, камшика… са за отвличане на вниманието от непрекъснатия наплив от усещания?

Броуди кимна енергично.

— Ето, сам виждате, че не е отговорен за онова, което казва. Може би ще успеем да го върнем до състоянието, в което беше преди. Опитвали сме… опитваме от години. Все още има надежда. Той е добър човек, лечител, който е направил много добро.

Пендъргаст вдигна пистолета си по-високо. Лицето му беше бледо като мрамор, скъсаният му костюм висеше от тялото като дрипа.

— Не ме интересува доброто, което е направил. Искам само едно: името на последния човек от проекта.

Но Слейд отново се бе плъзнал в собствения си свят, бръщолевейки меко на празната стена, пръстите му трепереха. Той хвана стойката на системата и цялото му тяло започна да трепери. Двойно натискане на банката му възвърна контрола.

— Измъчвате го! – прошепна Броуди.

Пендъргаст я игнорира, гледаше Слейд.